Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 156

Кларис погледна замислено писмото в ръката си и изглади смачканата хартия. По бузите й потекоха сълзи.

Сега не беше време да мисли за себе си!

Старците я заобиколиха и смутено я потупаха по гърба.

— Няма нищо, няма нищо.

— Така е по-добре.

Може би имаха право. Може би така наистина бе по-добре. Ейми не искаше да я намерят. Ако Кларис тръгнеше да я преследва и я намереше, Ейми щеше да откаже да се върне с нея и тя не можеше да я принуди. Не искаше да я принуждава. Искаше Ейми да има това, което желае. Ако това беше цената за свободата й, Кларис трябваше да застане пред баба си и да заяви, че не знае какво е станало със сестра й и къде се намира в момента.

От друга страна обаче… това означаваше, че щом Ейми иска свобода, а никои не знае къде е Сорша, Кларис е длъжна да изпълни дълга си. Да се върне в Бомонтен. Да се омъжи за принца, избран от баба й. Да му роди синове, наследници на трона.

Не можеше да остане при Робърт. Заради Ейми. За да помогне на сестра си, трябваше да напусне Макензи Мейнър и да си отиде, без да се обърне. Може би всяка нощ щеше да плаче във възглавницата си, дори след петдесет години, но това беше един от товарите, които принцесите трябваше да носят.

Тя изпъна крехките си рамене.

— Е, добре. Взех решение.

— Знаех, че ще се присъедините към нашето мнение — заяви сияещият Хенри.

Откъм моста се чуха викове.

— Струва ми се, че тя не вижда нещата като нас — възрази Джилбърт, който я наблюдаваше внимателно.

— Но тя трябва да разбере, че любовта е по-важна от всичко друго — намеси се Томас.

Виковете се засилваха. Кларис не им обърна внимание.

— Има различни видове любов — каза тихо тя. — И един от тях е любовта към дълга и честта. Лорд Хепбърн познава тази любов. Аз също.

Виковете станаха толкова шумни, че тя се обърна. Те проникнаха дори в ушите на глухия Хенри и той завъртя глава. Крясъците не бяха приятен шум. Пронизителни и гневни, те накараха Кларис да се изправи.

Старците излязоха напред и се опитаха да различат кой идва през моста. Пръв тичаше мъжът, който се бе подиграл с Кларис и се бе обзаложил на десет фунта, че тя не може да направи Ейми красива. А после бе изчезнал, за да не плати дълга си. Как му беше името?

Хамиш се изплю сърдито.

— Мирише ми на неприятности — заяви той презрително. — Това е малкият Били Макбейн.

Били размахваше юмруци и лицето му изразяваше триумф. Зад него маршируваха войници. Английски войници. А зад Били крачеше… Господи!

Кларис се олюля.

Зад Били крачеше съдия Феърфут, човекът, от когото бе откраднала Блейз. Едър, елегантен мъж който носеше службата си като наметка. С жестока усмивка на кръглото лице.

— Английски негодници — изрева Хенри, но междувременно десетки души викаха един през друг и гласът му заглъхна в общата врява.

— Дошли са за мен. — Кларис си заповяда да не изпада в паника. Беше попадала и в по-лоши ситуации. — Мен търсят.

Старците изобщо не изглеждаха шокирани. Никои не я попита какво е извършила.

— Тогава трябва да ви махнем оттук — отговори веднага Бенет, — преди кралската ви личност да е паднала в мръсните им лапи.