Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 155

Но кралският произход беше нейно задължение и предопределение.

Хенри прекъсна нерадостните й мисли.

— Мис Розабел е ваша сестра, нали?

Кларис го погледна изумено.

— Тя ли ви каза?

— О, не, малката беше много сдържана — отговори с усмивка Джилбърт.

— Но когато човек остарее колкото нас — продължи любезно Хенри, — не му остава нищо друго, освен да наблюдава хората наоколо. И скоро открива разни неща.

— Женски талант — изръмжа Бенет, ала Хенри не му обърна внимание.

— Направи ни впечатление, че си приличате. Когато тя говори и когато вие говорите, гласовете ви имат еднаква мелодия.

Кларис разбра, че няма смисъл да лъже. Старците нямаше да я предадат.

— Да, тя ми е сестра. И също е принцеса. — Показа смачканото писмо и добави: — Но си е отишла. Ако беше почакала още малко, щяхме да се върнем в Бомонтен и всичко щеше да е наред.

— Но ако не се върнете във вашето кралство, можете да правите каквото искате. — Джилбърт се наведе към нея. — Например да си останете стара мома и да живеете в селска колиба.

Ейми искаше точно това — поне така пишеше в писмото й. Искаше да си изкарва прехраната, като шие красиви рокли за заможни жени.

— А може и да се омъжите за заможен човек — предложи Хенри — и да живеете щастливо до края на живота си.

— Да, за богат и изискан мъж от благороден произход. — Хамиш размаха ръце. — Какво ще кажете за някой… граф?

Намеренията им бяха ясни. Внезапно Кларис бе осенена от идея. Този път не мислеше за Ейми, а за самата себе си. Ако тя, Кларис, не беше принцеса, какво щеше да направи? Ако не я чакаше страната й, отговорността й? Ако можеше да си избере съпруг, без да обръща внимание на произхода му? Ако можеше да бъде просто Кларис, без титлата, която й тежеше и я задължаваше… Веднага си помисли за Робърт. Ако не беше принцеса… и ако той не беше шотландски граф…

— Според мен принцесата трябва да има свободата да следва сърцето си — заяви твърдо Хамиш.

— Принцесата дължи на своите хора щастлив край — подкрепи го Бенет.

— Женски — пошегува се Хенри.

— Дръж си устата! — изсъска Бенет. — Не виждаш ли, че тя мисли?

Робърт беше любовта на живота й. И заради тази любов бе постъпила егоистично. Беше се поддала на желанието — неговото и своето — и беше спала с него. При това беше събудила в тялото и сърцето си жажда, за чието съществуване не подозираше. Двамата поотделно бяха нещо особено, но заедно бяха много повече. Бяха щастливи. Бяха едно.