Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 158

Къщата се появи на височината и той пришпори Хелиос.

Да, Валдемар беше прав. Той обичаше Кларис. Обичаше я повече от всичко на света.

Когато слезе пред стълбището към главния портал на Макензи Мейнър, Милисънт отвори вратата с трясък и се втурна към него. Едва бе стъпил на земята, когато тя стигна до него и го сграбчи за ризата.

— Къде беше толкова време?

Нямаше смисъл да я лъже.

— Бях в Единбург. Сбогувах се с Валдемар.

— И ме остави сама да защитавам принцеса Кларис. Лошо решение, Робърт, много лошо решение!

Той разбра веднага. Бе станало нещо ужасно, Оугли? Сигурно Оугли!

— Разкажи ми всичко. — В гърдите му лумна такъв гняв, че едва можеше да говори.

— Арестуваха я.

Робърт хвърли поглед към двойната врата, където стоеше Прюдънс и изглеждаше объркана и нещастна.

— Полковник Оугли намерил онзи съдия от Джилмайкъл — продължи задъхано Милисънт.

Робърт разбра, че не бива да губи нито секунда. Подаде юздите на главния коняр Пепърдей, който бе дошъл да го посрещне, и нареди:

— Оседлай ми най-бързия кон в обора. — Хелиос беше препускал дълго и имаше нужда от почивка. Нямаше да стигне до границата.

— Тук е Блейз, милорд.

Робърт го изгледа остро.

— Как така съдията не го е взел?

— Принцесата го оставила в обора на Фрея Крегс. Собственикът ме уведоми — обясни Пепърдей. — Веднага отидох и си го прибрах.

Хепбърн кимна одобрително. Нямаше какво да говорят повече.

— Тогава оседлай Блейз.

Пепърдей се втурна към оборите.

— Веднага, милорд! — извика той през рамо. — Жена, която язди така добре като нейно височество, не заслужава да умре на английска бесилка!

Робърт грабна чантите от седлото си и забърза към спалнята си. Милисънт и Прюдънс го следваха по петите. Все едно беше получил поредната заповед за бърз марш. Знаеше какво трябва да направи.

Изпразни чантите на леглото и отвори сандъка. Избра остър нож и дълго, здраво въже. После пистолет. Още един нож. Набор от куки.

Ръцете му трепереха, по челото му се стичаха вадички пот.

— Робърт? — обади се Прюдънс с треперещ глас. — За какво са ти толкова много ножове?

Изненадан, той вдигна глава. Не бе забелязал, че сестрите му са го последвали.

— Аз умея да си служа добре с ножове.

— Аз пък си мислех, че си добър в юмручния бой — усмихна се Милисънт.

— Добър съм. — Въпреки това щеше да е много по-добре, ако Валдемар беше с него. Освобождаването на затворник беше задача за двама мъже. Но този път щеше да се справи сам — или да загине. Не, в никакъв случай! Ако го убиеха, Кларис щеше да увисне на въжето. Той се огледа.

— Останаха ли няколко фойерверки?

— Да. — Милисънт отиде до вратата и заповяда на чакащия лакей да ги донесе.

— За какво са ти? — полюбопитства Прюдънс.

Робърт се обърна към малката си сестра. Лицето й беше съвсем бяло, тя хапеше устните си, а очите изглеждаха твърде големи на уплашеното лице.

— Смятам, че малко фойерверки ще ми послужат добре. — Той отиде при нея и я помилва по бузата. — Не се притеснявай, ще се справя.