Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 152

Сама се беше поставила в това положение и сега не знаеше как да се освободи. Затова пък знаеше нещо друго, също така важно: трябваше да отиде при Ейми, и то веднага.

Дамите и джентълмените, които бяха танцували и пирували до сутринта, още спяха дълбоко, макар че беше почти обед. Кларис излезе тихо от къщата и забърза към оборите. Блейз я поздрави с радостно цвилене и само след минута препускаше весело по пътя към Фрея Крегс. В сърцето й цареше паника.

Шотландското слънце явно беше добре настроено към семейство Макензи, защото бе гряло цели четири дни — докато пристигаха гостите и траеше празненството с всичките му тайни и явни интриги и маскаради. Сега обаче слънцето се криеше зад сиви облаци, които предвещаваха буря и дъжд. Вятърът развя воала на шапката й, опари бузите и затрудни напредването й, защото постоянно променяше посоката си и плашеше Блейз.

Когато копитата на жребеца изгърмяха по моста към Фрея Крегс, селото изглеждаше спокойно. Макар че беше различно от преди няколко дни, видът му събуди в сърцето й пламенен копнеж. Тук бе срещнала Робърт, мъжа на живота си. В първия миг се уплаши от него. Усети могъщата му привлекателна сипа, стресна се от мрачното му лице. Сега усещаше болезнено липсата му и искаше той да се върне колкото може по-бързо от Единбург, за да даде отговор на въпросите, които я преследваха.

Обичаше ли я той или само се наслаждаваше на една временна връзка?

Пазарът на Фрея Крегс беше раздигнат. Няколко мъже се бяха събрали пред паметника и си приказваха. Една жена носеше две кофи вода от кладенеца. Възрастните мъже, увити в шалове, седяха пред кръчмата, без да се притесняват от вятъра, и й махнаха сърдечно. Тя отговори на поздрава и им прати въздушна целувка, но се запъти право към шивачницата на мистрес Дуб. Мъжете й извикаха нещо и след кратко колебание тя реши да поговори първо с тях. Знаеше, че най-много след десет минути Ейми ще узнае за пристигането й в селото. Може би трябваше да й даде време да се подготви за предстоящия разговор.

„Принцесата е в града“ — ще й каже мистрес Дуб. Дали Ейми веднага ще изтича навън, за да я види и да говори с нея? Или ще се скрие в най-тъмния ъгъл на шивачницата, ще се нацупи и ще чака Кларис да отиде при нея?

Горката Ейми. И горката Кларис която напразно се стараеше да угоди на всички. Май нямаше никакъв шанс.

Тя отведе Блейз в обора на кръчмата и го връчи заедно с шепа монети на конярчето с нареждане да го прибере в топъл бокс и да го изчетка.

След това отиде пред кръчмата и поздрави сърдечно петимата старци. Те заслужаваха цялото й внимание.

Когато принцесата се приближи, петимата се надигнаха с мъка и се поклониха.

— Хамиш Макуин, Хенри Макълох, Джилбърт Уилсън, Томас Мактавиш, Бенет Мактавиш — поздрави ги поименно Кларис.

— Нейно височество е запомнила имената ни! — извика щастливо Хенри. Полуглух той говореше най-високо от всички.

— Но разбира се! — Тя успя да хване Джилбърт за ръкава, за да не забие нос в масата, и го настани на стола. — Аз държа да запомням имената на добре изглеждащите джентълмени, с които ме запознават.