Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 150

— Обичам ли я?

Валдемар избухна в смях.

— Разбира се. Виждат го дори слепите глупаци с превръзки на очите.

През втората нощ се бе опитал да й докаже нещо. Тя го разгневи, като го възседна и започна да се разпорежда с него, сякаш беше Блейз, проклетият жребец, когото тя обуздаваше със силата на медния си глас и с движенията на прекрасните си бедра.

Робърт се усмихна. Описанието беше уместно. Той беше жребец, подушил расова кобила. Снощи мислеше само за едно: да й сложи печат, да направи така, че тя никога да не погледне друг мъж, без да помисли за него.

— Наистина я обичам. — Беше безкрайно изненадан от себе си, но и безкрайно щастлив.

— Това е очевидно, както е очевидно, че аз съм свободен.

— Обичам я!

— Боя се, че говориш не с когото трябва, стари приятелю. — Двамата стояха пред стълбичката на кея. Свежият вятър издуваше платната на корабите в пристанището и рошеше косата на Валдемар. — Какво смяташ да предприемеш?

— Откъде да знам? Едва сега го разбрах.

— Ако искаш да чуеш моето мнение…

— Искам.

— На твое място ще се прибера в хижата си и ще си отспя.

Робърт го изгледа унищожително.

— Не мога. Ами ако тя си замине? Дал съм нареждания да я спрат, но тя е по-интелигентна от всички жени, които съм познавал. Не бива да отсъствам твърде дълго. Може да ми избяга.

Валдемар избухна в смях.

— О, не! Принцеса Кларис няма да ти избяга.

— Откъде знаеш?

— Бих могъл да кажа, че чака да получи възнаграждението си, след като ни помогна да се справим с Оугли, но истината е, че тя те… харесва.

— Дано си прав. — Робърт замислено поклати глава. — Оугли си заминава днес. Ще ми олекне, като му видя гърба.

В очите на Валдемар светна веселие.

— Не се притеснявай за полковника. Той си мисли, че си като него. Смята, че всички хора са подли и достойни за презрение, какъвто е той. Достатъчно време бях негов камериер и понасях насилието му. Можеш да бъдеш сигурен, че е променил мнението си. Сега смята, че искаш да кажеш на жена му кой е истинският герой от полуострова. Вече го чака следващият бал, освен това е страхливец. Винаги е бягал. Надява се, че така ще се лиши от съмнителното удоволствие отново да бъде унижен от теб. Далече от очите, далече от ума — това е философията му.

— Сигурен ли си? — попита със съмнение Робърт.

— Абсолютно — кимна уверено Валдемар. — Наистина ли смяташ да се явиш пред очите на принцеса Кларис в този вид?

Робърт се погледна. Вярно, бяха препускали доста дълго и сигурно миришеше на пот, но въпреки това…

— Трябва да я видя веднага.

— О, скъпи приятелю, колко си неопитен! — Валдемар го потупа покровителствено по рамото. — В такова състояние не се прави предложение за женитба.

— Предложение? — Робърт шумно пое въздух. — Точно така. Ще й направя предложение за женитба.

Брак? Само преди четири дни щеше да каже, че бракът е последното, за което мисли. Но веднъж произнесена, идеята заседна в главата му.

— Ох, Валдемар, не е толкова просто. Тя няма да ме приеме. Тя е принцеса.

— Какво като е принцеса? Тя е жена. Нали видях лицето й. Тя те обожава. — Валдемар отново го потупа по рамото. — Бих казал, че всички жени те обожават, стари момко. Вероятно причината е, че цяла нощ ги държиш будни. Никога няма да проумея откъде вземаш тази издръжливост.