Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 149

Докато танцуваше с принцеса Кларис, бе харесал парфюма й. Жената, която се представи за Кармен, миришеше по същия начин.

Естествено! Кармен не беше тук. Онази жена не беше Кармен, а маскираната принцеса Кларис. Хепбърн го бе направил на глупак. Сигурно и сега се заливаше от смях. Смееше се, тупаше Валдемар по гърба и от очите му течаха сълзи от смях. Оугли прекоси терасата и се отправи към мястото, където стоеше принцеса Кларис. Хепбърн щеше да се върне чак утре — какъв късмет! Тогава нямаше да се смее. Хепбърн беше благородник и човек на честта. Със сигурност щеше да направи всичко, за да спаси любовницата си от отмъщението му.

Всъщност не! Оугли рязко промени курса и хукна към оборите. Можеше да направи нещо по-добро. Нали бе видял погледа на Хепбърн. Гордият аристократ обожаваше фалшивата принцеса, следователно Оугли трябваше да намери начин да я унищожи. Това не беше чак толкова трудно. Търговка, която се представя за принцеса. Със сигурност имаше хора, които й желаеха злото.

Трябваше бързо да намери поне един такъв човек.

Вече беше почти светло, когато Хепбърн и Валдемар стигнаха до кораба, с който Валдемар щеше да отплава от Единбург.

— Още не мога да повярвам, че успя — повтори за кой ли път Валдемар с обичайния си простонароден лондонски акцент. — Накрая все пак натри носа на стария негодник. И то как!

— Някой трябваше да го спре. — Хепбърн се чувстваше пиян от умора и щастие. Имаше чувството, че от раменете му е паднала огромна тежест. Че е свободен, най-сетне свободен. — Оказа се, че не е толкова трудно да го надхитрим. Имах чувството, че се бия с невъоръжен човек.

Двамата мъже се прегърнаха и избухнаха в смях.

— Ти умееш да си служиш с думите, трябва да ти се признае. — Валдемар пое дълбоко въздух. — Без принцесата нямаше да се справим, а аз не намерих време да й благодаря.

— Аз ще й предам благодарностите ти. — Стъпките им отекваха глухо по кея. Робърт гореше от нетърпение да се върне при Кларис и да й разкаже целия си живот. Представи си как шепне в ухото й, докато главите им почиват на възглавницата, а телата им са изтощени от удоволствието, което са си подарили.

— Трябва да й кажеш най-важното. Кажи й, че я обичаш.

— Какво? — Хепбърн се обърна рязко към приятеля си. — Какви ги говориш?

— Ти я обичаш, човече! Нима не знаеш? — Валдемар го удари по рамото. — Нали уж си много умен? Защо не разпознаваш собственото си достойно за съжаление състояние?

— Господи! — Хепбърн остави думите да му подействат. Наистина ли я обичаше?

Глупости. Не любовта го бе тласнала в обятията й.

И все пак… тя беше девица, а той избягваше девиците — поне досега.

След битката с двамата негодници не беше в състояние да обуздае желанието си. Инстинктивно потърси утеха при нея. И тогава осъзна, че е копнял отчаяно да я направи своя. Че не е търсил коя да е жена, а нея — Кларис. Само Кларис.

А на следващата нощ… беше я любил, сякаш искаше да докаже нещо — на нея и на себе си.