Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 147

Край. Двамата бяха приключили един с друг.

Почти.

Оугли стана и се опря с две ръце на плота на масата.

— Ще ви отмъстя за това, което ми причинихте днес — изсъска злобно той. — Ще намеря начин да платите за това унижение.

Хепбърн изобщо не се впечатли от заплахата.

— Ако не се лъжа, това е мой текст, Оугли. Аз казах тези думи, когато ме принудихте да оставя Валдемар при вас на полуострова. Тогава бях полудял от гняв. Днешната вечер уталожи малко гнева ми. — Лордът се наведе рязко и лицето му се приближи до това на Оугли. Изражението му беше толкова заплашително, че полковникът неволно се отдръпна. — Но ние от семейство Макензи сме известни е това, че понякога полудяваме и тогава не знаем милост.

Оугли видя синия огън в очите на врага си и се уплаши като никога досега. Това беше огънят на ада, който го заплашваше със смърт и унищожение.

— Ще направите добре, полковник Оугли — заключи Хепбърн с ледено спокойствие, — ако приключите веднъж завинаги разправиите си със семейство Макензи.

Ужасен, Оугли се отдръпна още от него. За първи път се изправяше лице в лице с истинския Хепбърн. Този човек беше луд! Май трябваше да се смята за щастлив, че се е отървал жив и здрав.

Когато внезапно отекна трясък като залп от оръдие, трепна като ударен. В следващия миг пред прозореца се изсипа дъжд от разноцветни искри

— Фойерверките започнаха. — Хепбърн изрече тези думи съвсем спокойно, сякаш никога не го беше заплашвал. — Те са във ваша чест, Оугли. Излезте и дайте възможност на хората да ви приветстват. Не позволявайте пиедесталът на героя да се разклати. Само един лек тласък — и мраморът може да се натроши на парченца. — Сякаш говореше на дете, той добави. — Твърде много хора знаят истината, Оугли, затова внимавайте какво правите. И бъдете предпазлив. Много, много предпазлив.

26

След полунощ не се случва нищо добро.

Вдовстващата кралица на Бомонтен

Оугли стоеше сам на терасата, настрана от другите. Слушаше пронизителното свирене, с което ракетите излитаха във въздуха, наблюдаваше сноповете червени и златни искри, които експлодираха високо в небето, след частица от секундата чуваше и трясъка от експлозията. Ръцете му бяха скрити дълбоко в джобовете на мундира, лицето му беше мрачно. Може би гневът му щеше да се уталожи, а може би и не, но в момента не мислеше за това.

Бе видял как Хепбърн и Валдемар препускат в луд галоп надолу по входната алея. Валдемар се изправи на седлото и извика тържествуващо — и тогава чашата преля. Оугли побесня. Достатъчно дълго си бе играл на добър човек. Беше позволил да бъде надвит от човека, когото мразеше повече от всички други хора на света, и сега искаше да набие някого. Да види как някой страда, как се гърчи от болки. В това състояние не би могъл да отиде при Бренда и да се прави на любещ съпруг. Не можеше и да се преструва на герой пред тълпата обожатели. Затова стоеше сам, настрана от всички.

Най-много го ядосваше фактът, че Хепбърн въобще не се притесняваше, задето началникът му си е присвоил геройствата му. За Хепбърн онова, което беше извършил през войната, беше само изпълнение на воинския дълг и му беше безразлично, че Оугли обира овациите, а той остава в сянка. Хепбърн искаше само свободата на Валдемар. И бе получил, каквото искаше, като едновременно с това бе накарал Оугли да се чувства жалък и незначителен. Тази аристократична свиня! Проклет да е! Дано се пържи в ада!