Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 143

Тя докосна ръката му.

— Ще те придружа.

— Не! — изсъска той. Когато съпругата му се отдръпна изненадано продължи по-меко: — Искам да кажа, че не можеш да дойдеш с мен там, където отивам, Бренда.

— Ах! — Тя кимна с разбиране. — Надявам се, като се върнеш, да се чувстваш по-добре.

Той понечи да я поправи, но си замълча. Понякога имаше чувството, че Бренда прониква в душата му по-дълбоко, отколкото беше готов да й позволи.

Направи кратък поклон и бързо излезе от балната зала. Стигна на вратата точно навреме, за да види как Хепбърн и Валдемар завиха по коридора, водещ към вътрешността на къщата. Последва гласовете им през множество мрачни коридори, като оставаше на достатъчно разстояние, за да не го забележат.

Все пак те не бяха единствените способни разузнавачи тук!

Двамата влязоха в осветената от свещи работна стая на домакина и за късмет на Оугли онзи идиот Валдемар не затвори добре вратата.

Гласовете им станаха по-високи. Не говореха един с друг, а с трети човек, когото се опитваха да убедят в нещо.

Интересно, много интересно. Оугли се промъкна по-близо.

И тогава позна гласа. Не го беше чувал повече от година и се надяваше да не го чуе никога вече.

Топъл женски глас, леко дрезгав от тънките испански пури, които постоянно пушеше. Силен испански акцент. Вече нямаше съмнение: Кармен беше тук!

— Защо ме убеждавате, че не бива да отида на бала? Каква причина имам да стоя далече от него?

Оугли се прилепи ужасено до стената и притисна ръка към лудо биещото си сърце. Жената продължи:

— Ще отида и ще си поговоря с жена му. Нали я видях! Бледа и тънка като върлина. Ще й обясня какво ми е сторил.

Оугли се приближи безшумно и надникна през вратата. Трябваше да се успокои. Кармен не би направила подобно нещо! В следващия миг си спомни как бе изглеждала, когато й съобщи, че се връща в Англия и му е все едно какво ще стане с нея и с детето й. Смазана от мъка и срам. И бясна от гняв. Изпълнена с жажда за отмъщение. Те няма да го допуснат — каза си с надежда той. Но Валдемар и Хепбърн го мразеха. Презираха го. Пое шумно въздух и ръката му се стрелна към камата в колана. Носеше я точно за такива случаи. Трябваше да спре Кармен.

Да, това беше тя. Стоеше насред стаята в проклетата си червена рокля, косата й бе вдигната на добре познатия кок, вечното дантелено було падаше върху голите рамене и скриваше лицето й. В стаята беше мрачно, но той видя как тя отиде до писалището на Хепбърн със спокойната, целенасочена походка, така характерна за нея, и се разтрепери. Беше готов да нахлуе в стаята с извадена кама и да я забие между ребрата й. Тази жена бе дошла тук да разруши живота му! Но не можеше да я убие. Хепбърн и Валдемар щяха да му попречат да въздаде справедливост.

— Той не ми остави нищо. Аз съм от благороден произход, но семейството ми ме отхвърли. Защото съм обезчестена. — Оугли чу как Кармен удари с юмрук по писалището. Открай време си беше мелодраматична.

Проклета да е!

Полковникът изтри потта от челото си и се опита да размисли. Трябваше да измисли нещо!