Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 139

— Бедничкият няма нито пени — обясни тихо той. — Затънал е до гуша в дългове.

— Съчувствам му. — Изглеждаше искрена и той се намръщи. — Да се опитам ли да му намеря някоя наследница? Искам за кажа… ако остана още малко в Шотландия.

Робърт не успя да отговори, защото Кларис го подръпна за ръкава.

— Мисля, че вървиш твърде бързо. Трябва да се разхождаме, сякаш имаме цялото време на света.

Тя беше права, но той се разкъсваше между тревогата си за сигурността й и желанието да освободи Валдемар. Досега всичко вървеше по план, а тя се усмихваше така спокойно, сякаш не знаеше, че успехът на измамата зависи изключително от нея. О, разбира се, тя знаеше и самочувствието и увереността й го изпълваха с гордост. Кларис държеше сърцето му в ръцете си. Без нея щеше отново да потъне в мрака, където беше затворен толкова дълго време. Щом приключеше с Оугли, щеше да направи всичко, за да я убеди да остане в Макензи Мейнър. Да остане завинаги с него. Не можеше да го остави!

Мисис Бъркбег спря при тях и помоли Робърт да я представи на принцесата. Той изпълни желанието й, отстъпи назад и проследи разговора на Кларис с достойната дама. Много скоро към тях се присъединиха мисис Симлен и лейди Уайт. Последва тих разговор с лейди Лорейн. Дамата очевидно имаше нужда от съвети в последната секунда.

Когато Кларис се върна при него, двамата се отдалечиха и изведнъж се озоваха на място, където нямаше никакви гости.

— През цялото време се питам — заговори тихо тя, — защо още от самото начало не ми каза причините, поради които трябва да изпълня този маскарад? Ти си движен от благородни мотиви и аз се гордея, че ще допринеса за освобождаването на Валдемар. Защо беше тази тайнственост?

Той бе скръстил ръце на гърба, за да не докосва Кларис, докато вървят един до друг. Лицето му изглеждаше леко скучаещо, сякаш говореха за ежедневни неща.

— Ти беше за мен като всички други, освен това знаеше за геройствата на Оугли. Беше готова да му вярваш. А и защо не? Нещата, които е описал, са се случили. Би ли повярвала, че Валдемар, осъденият на обесване криминален престъпник, е извършил геройство? Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал, че Валдемар е заслужил свободата си? И не само това, а и похвална грамота, която му дава възможност да отиде навсякъде, където иска, и да стане такъв, какъвто иска!

— Сигурно нямаше да ти повярвам — призна тихо Кларис.

Робърт огледа пълната бална зала. Групата джентълмени около Милисънт ставаше все по-голяма. Сестра му беше под истинска обсада. Десетки двойки танцуваха, лакеите ходеха между гостите с табли шампанско.

— Мисля, че изпълнихме дълга си. Всички те видяха.

— Само не полковник и мисис Оугли. — Кларис вдигна лице към него. — Не бива да ги избягваме, Робърт. Трябва да говоря с него. Ако искаш маскарадът да успее, той не бива да се усъмни нито за секунда, че съм в балната зала.

Оугли трябваше да се убеди, че принцесата му се възхищава. Когато я видя, той я зяпна и неволно протегна ръка за я докосне. Робърт помнеше как бе реагирал на подобни импулси и бе предизвиквал трагедии.