Читать «Вълнуващи нощи» онлайн - страница 138

— И това не е лоша идея… — промърмори замислено Кори.

Да не би да й предлагаше годеж? Наистина ли възнамеряваше да поиска ръката й? Това беше мечтата й. Защо тогава не падна в несвяст в прегръдките му?

Милисънт беше разумна млада дама, която не се поддаваше на романтични мечтания, и разумът й веднага намери точния отговор. „Защото преди една минута той не те позна.“ По дяволите, мразеше ума си! Защо трябваше да й отнеме всички илюзии? Докато дишаше забележително спокойно, тя затрепка изкусително с ресници.

— Боя се, Кори, че това е много лоша идея.

— Лейди Милисънт? — Лорд Алдъруинкъл ги прекъсна с дълбок поклон. — С огромна радост бих ви придружил на вечеря.

Кори буквално го избута настрана.

— Закъсняхте. Аз попитах пръв.

— Не сте! — Милисънт не можеше да му позволи такова нахалство. Нима си въобразяваше, че трябва само да тракне с пръсти и тя е готова!

— Но тъкмо щях да го направя — възрази упорито Кори.

В този миг към тях се присъедини и мистър Малет.

— Ние всички знаем много добре докъде водят добрите намерения, прав ли съм, лорд Тардю?

Милисънт вече беше заобиколена от голяма група смеещи се мъже. Кори сбърчи чело, без да разбира.

— Какво? Докъде водят?

Мъжете избухнаха в смях и се престориха, че оценяват високо „остроумната“ му забележка. Кори се присъедини към смеха им, но Милисънт си остана с ужасното подозрение, че не бе разбрал смисъла на забележката. Ако това беше истина, значи Кори не беше особено интелигентен. А това пък означаваше край на илюзиите й и перспективата да остане за дълго в центъра на мъжкото внимание, което беше крайно напрягащо. Да, очертаваше се дълга и трудна нощ.

— Я виж ти! — Кларис наблюдаваше Милисънт, докато Робърт имаше очи само за нея. — Ето я нашата нова кралица на бала! Много обичам, когато помощта ми дава такива резултати.

Робърт я водеше през навалицата и се грижеше всеки да види блещукащата сребърна рокля и пауновото перо в разкошната златно коса.

— Ти си прекрасна — пошепна той.

Тя го дари с дълъг поглед, който така ясно му напомни миналата нощ, че тялото му веднага реагира. Може би трябваше да се извини, и да се скрие някъде, докато възбудата му отшуми…

— Усмихвай се! — заповяда с пресекващ глас.

— Знам какво правя — отвърна тя. — Имай ми доверие.

Разбира се, че й имаше доверие. Необяснимо защо, но й вярваше, доверяваше се на инстинкта й и разчиташе на нея. И я желаеше. Господи, как я желаеше! Ужасно му се искаше да я вдигне на ръце и да я изнесе от тази зала, където десетки джентълмени я зяпаха похотливо. Да я отнесе далече от опасността, в която самият той я беше въвлякъл.

Лорд Плъмбли спря пред тях и помоли Кларис за един танц. Робърт проследи как тя поклати глава с чудесно изиграно съжаление.

— Много съжалявам, милорд, но съм си изкълчила глезена. Така че изобщо няма да танцувам. Но ще седна ей там и ще ви разреша да ми донесете един пунш.

Лорд Плъмбли кимна тържествено и забърза да изпълни поръчката. Робърт беше готов да го цапне по глупавата физиономия, но се въздържа. Кимна му кратко и поведе Кларис нататък.