Читать «Еманципирана магия» онлайн - страница 4

В дъното на стълбите се появи висока, беловласа жена, стиснала вързоп в одеяло. Ковачът я подкани да се приближи до мястото, където седеше магьосникът.

— Но… — започна тя.

— Това е много важно — важно каза ковачът. — Сега какво да направим, господине?

Магьосникът вдигна жезъла си. Беше висок колкото човек и дебел почти колкото китката му, покрит с резба, която сякаш се променяше под погледа на ковача, точно така, като че ли не искаше той да види каква е.

— Детето трябва да го подържи — каза Драм Биллет. Ковачът кимна и затършува из одеялото, докато не напипа малка розова ръчичка. Внимателно я приближи до дървото. Тя го сграбчи здраво.

— Но… — каза акушерката.

— Всичко е наред, Бабо, знам какво правя. Тя е вещица, господине, не й обръщайте внимание. Така. Сега какво? — попита ковачът.

Магьосникът мълчеше.

— Какво да направим се… — ковачът започна и млъкна. Той се наведе и се вгледа в лицето на стария магьосник. Биллет се усмихваше, но човек можеше само да предполага на какво точно.

Ковачът бутна бебето обратно в ръцете на обезумялата акушерка. После, възможно най-почтително, той откачи слабите, бледи пръстчета от жезъла.

Усещането беше странно и мазно, като статично електричество. Самото дърво беше почти черно, но резбата беше малко по-светла и човек го заболяваха очите, ако се опиташе да различи ясно какво всъщност трябваше да означава.

— Доволен ли си от себе си? — попита акушерката.

— Ъ? О, да. Всъщност, да. Защо?

Тя отметна настрани една гънка на одеялото. Ковачът погледна надолу, после преглътна.

— Не — промълви. — Той каза…

— Че какво може той да знае за това? — с насмешка попита Бабата.

— Но той каза, че ще е син!

— На мене хич не ми прилича на син, моето момче.

Ковачът се отпусна тежко върху стола и се хвана за главата.

— Какво направих? — простена той.

— Ти даде на света първата жена-магьосник — каза акушерката. — Кой-бил-алабала, а?

— Какво?

— Говорех на бебето.

Бялата котка измърка и изви гръбнак, като че ли се търкаше в краката на стар приятел. Което беше странно, защото там нямаше никой.

— Постъпих глупаво — говореше един глас, който никой смъртен не би могъл да чуе. — Предполагах, че магията знае какво прави.

— МОЖЕ БИ ЗНАЕ.

— Де да можех да направя нещо…

— НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД. НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД — каза дълбокият, тежък глас, тежък като затварянето на подземни врати.

Облачето „нищо“, което беше Драм Биллет помисли известно време.

— Но тя ще има много проблеми.

— ЗА ТОВА Е ЖИВОТЪТ. ТАКА СА МИ КАЗВАЛИ. АЗ НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ЗНАМ, РАЗБИРА СЕ.

— Ами превъплъщението?

Смърт се поколеба.

— НЕ БИ ТИ ХАРЕСАЛО — каза той, — ПОВЯРВАЙ МИ.

— Чувал съм, че някои хора го правят непрекъснато.

— ТРЯБВА ДА БЪДЕШ НАУЧЕН ДА ГО ПРАВИШ. ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕШ ОТ МАЛЪК И ДА РАБОТИШ ВЪРХУ НЕГО. НЯМАШ ПРЕДСТАВА КОЛКО УЖАСНО Е ДА СИ МРАВКА.

— Лошо ли е?

— ПРОСТО НЯМА ДА ПОВЯРВАШ. А С ТВОЯТА КАРМА И МРАВКА Е МНОГО ДА ОЧАКВАШ.

Бебето вече беше върнато на майка му, а ковачът седеше и неутешимо гледаше дъжда.