Читать «Еманципирана магия» онлайн - страница 6

— Той не иска да мръдне!

Челото му се ороси с пот, докато дърпаше дървото. То си остана равнодушно неподвижно.

— Дай, нека опитам аз — каза Баба и се пресегна край него.

Нещо щракна и замириса на изгоряло тенеке.

Смит се втурна през работилницата, като хленчеше леко, към мястото, където Баба се беше приземила надолу с главата до отсрещната стена.

— Добре ли си?

Тя отвори очи като два сърдити диаманта и каза:

— Разбирам. Така, значи?

— Кое е така? — попита ковачът тотално объркан.

— Помогни ми да се изправя, глупак такъв. И ми донеси секира.

Тонът й подсказваше, че най-добре ще е да й се подчини. Ковачът затършува отчаяно из вехториите в задната част на работилницата, докато не откри една стара брадва с двойно острие.

— Добре. Сега си свали престилката.

— Защо? Какво възнамеряваш да правиш? — попита я ковачът, който започваше да губи нишката на събитията. Баба въздъхна, изгубила търпение.

— Това е кожа, идиот такъв. Ще я увия около дръжката. Няма да ме хване втори път така!

Той се измъкна трудно от тежката кожена престилка и много внимателно й я подаде. Тя я омота около брадвата и замахна веднъж-дваж във въздуха. После, една фигура, наподобяваща паяк на светлината от нажежената почти до бяло пещ, се развилня из стаята и с победоносно ръмжене стовари тежкото острие светкавично точно в средата на жезъла.

Нещо щракна. Чу се шум като от яребица. След това нещо тупна.

После настъпи тишина.

Много бавно, без да мърда глава, Смит протегна ръка и докосна острието на брадвата. То вече не беше на нея. Беше се забило във вратата до главата му, отнасяйки и късче от ухото му.

Баба стоеше леко замаяна от удара по абсолютно неподвижен предмет и гледаше дървения чукан в ръцете си.

— Ттттаккаааа — запъна се тя. — Ввввввв ттаккъвввв ссслууучайй…

— Не — твърдо каза ковачът, докато си търкаше ухото. — Каквото и да е това, което ще предложиш, не. Зарежи го. Ще натрупам това-онова около него. Никой няма да го забележи. Зарежи го. Това е само една пръчка.

— Само пръчка?

— Нямаш ли някоя по-добра идея? Някоя, която няма да ми отреже главата?

Тя погледна кръвнишки жезъла, който сякаш нищо не забеляза.

— Точно сега, не — призна тя. — Но само ми дай време…

— Добре, добре. Все едно, трябва да свърша някои неща, магьосници да погребвам, знаеш как е.

Ковачът взе една лопата някъде откъм задната врата и се поколеба.

— Бабо.

— Какво?

— Знаеш ли как обичат магьосниците да ги погребват?

— Да!

— Е, и как?

Баба Уедъруекс се спря в дъното на стълбището.

— С нежелание.

По-късно нощта се спусна леко, докато последната от бавната светлина на света изтичаше от долината, и бледа, окъпана от дъжда луна изгря в нощта, обсипана със звезди. А в пълната със сенки овощна градина зад ковачницата от време на време издрънчаваше лопата или се чуваше сподавена ругатня.

В люлката на горния етаж първата жена-магьосник в света не сънуваше нищо особено.

Бялата котка лежеше полузаспала на собствената си поличка близо до пещта. Единственият шум в топлата тъмна работилница беше пукането на въглищата, които гаснеха под пепелта.