Читать «Еманципирана магия» онлайн - страница 2

Това беше местност с чести гръмотевични бури, тук, горе в Планините Рамтоп — местност с остри, зъбчати върхове, гъсти гори и малки речни долини, толкова дълбоки, че слънчевата светлина едва успяваше да проникне до дъното им и идваше време да си тръгва отново. Парцалени ивици облаци обгръщаха по-ниските върхове под планинската пътека, по която се спускаше и плъзгаше магьосникът. Няколко кози го наблюдаваха с кротко любопитство през цепките на очите си. Не се иска кой знае колко за да събудиш любопитството на козите.

От време на време той спираше и хвърляше тежкия жезъл във въздуха. Жезълът неизменно падаше долу като сочеше една и съща посока, магьосникът въздъхваше, вдигаше го и продължаваше да шляпа нататък по пътя.

Бурята бродеше из хълмовете със стъпки от светкавици, викове и тътен.

Магьосникът изчезна зад завоя на пътеката и козите отново се заеха с мократа си паша.

Докато нещо друго не ги накара да погледнат нагоре. Те настръхнаха, очите им се уголемиха, а ноздрите им се разшириха. Това беше странно, защото на пътеката нямаше нищо. Но въпреки това козите го наблюдаваха, докато и то не се скри от погледа им.

Сгушено в една тясна долина между стръмните гори имаше село. То не беше голямо и едва ли би се забелязало на картата на планината. Едва се забелязваше и на картата на самото село.

Всъщност, то беше едно от онези места, които съществуват само за да може някой да се роди в тях. Светът е пълен с тях: скрити селца, брулени от ветровете малки градове под необятния небосвод, самотни колиби в хладни планини, чиито единствен принос към историята се състои в това, че са невероятно обикновеното място, където започва началото си нещо необикновено. Често пъти само една малка паметна плоча разкрива, че, напук на всяка генеалогична вероятност, някой много известен се е родил насред стената.

Мъглата се кълбеше между къщите, когато магьосникът прекоси тесния мост над придошлата река и се насочи към селската ковачница, макар че двата факта нямат нищо общо един с друг. Мъглата все едно щеше да продължи да си се кълби: беше опитна мъгла и беше усвоила това изкуство до съвършенство.

В ковачницата имаше доста хора, разбира се. Това е едно от местата, където можеш да разчиташ, че ще намериш приличен огън и някой, с когото да поговориш. Няколко от селските жители се излежаваха по топлите ъгли, но, щом магьосникът се приближи, се изправиха с очакване и се опитаха да докарат интелигентен вид на лицата си, общо взето с незадоволителен резултат.

Ковачът не се почувства длъжен да раболепничи чак толкова. Той кимна на магьосника, но това беше поздрав между равни, или равни, поне що се отнася до ковача. В края на краищата, всеки полукомпетентен ковач е много повече от бегло запознат с магията, или поне така му харесва да си мисли.

Магьосникът се поклони. Една бяла котка, която спеше до пещта се събуди и го погледна внимателно.

— Как се казва това място, господине? — попита магьосникът.

Ковачът сви рамене.

— Лошият Задник — отговори той.

— Лошият…?

— Задник — повтори ковачът, а тонът му подканваше някой да се заяде.