Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 55

Уеб не можеше да извърши подобно нещо. Не можеше да убие, Роана бе сигурна, че Уеб ще направи необходимото, за да защити хората, които обича, но убиването при такива обстоятелства не бе същото като хладнокръвно убийство. Независимо колко злобно се бе държала Джеси, независимо какво бе казала или дори да го бе нападнала с ръжена, той не би я наранил. Роана го бе виждала да помага нежно и внимателно на жребче да се появи на бял свят, да седи цяла нощ край болно животно, да отменя Лоуъл и да разхожда кон с колики в продължение на безкрайно дълги часове. Освен това Уеб сам се грижеше за своя кон.

Вината не бе нейна, че Джеси е мъртва, но тъй като Роана обичаше Уеб и не можеше да контролира глупавите си импулси, тя бе задействала верижна реакция от обстоятелства, довели до обвиняването на Уеб за смъртта на Джеси. Нямаше ни най-малка представа кой е убил Джеси, а и мисълта й все още не бе достигнала до това. Само съзнаваше, че не е извършено от Уеб. С всяка частица от тялото си знаеше, че той не би го направил, също както знаеше, че всичко се бе случило по нейна вина и че той никога няма да й прости.

Когато шериф Уотс бе отвел Уеб за разпит, Роана се бе парализирала от срам, не бе способна дори да вдигне главата си и да го погледне, тъй като бе сигурна, че ако братовчед й случайно я погледне, няма да види нищо друго, освен омраза и презрение в очите му, а знаеше, че няма да може да го понесе.

Никога не се беше чувствала толкова самотна, сякаш бе обгърната от невидим балон, който я изолираше от всички останали. Чуваше тъжното хлипане на баба си, както и тихото, утешително редене на леля Глория, опитваща се да я успокои, но това изобщо не я засягаше. Не знаеше къде е чичо Харлан и не я интересуваше. Никога нямаше да забрави как я бяха обвинили в убийството на Джеси, как се бяха отдръпнали от нея, сякаш е чумава. Дори когато шериф Уотс бе заявил, че не смята нея за извършителка, никой от тях не се бе приближил да се извини. Дори баба, въпреки че Роана бе чула тихото: „Благодаря ти, Боже“, откъснало се от устните й, когато шерифът бе казал, че я смята за невинна.

През целия си живот се бе опитвала толкова упорито да спечели любовта на тези хора, да бъде достатъчно добра за тях, но така и не бе успяла. Нищо в нея не бе достойно да се равнява със стандарта на семейство Дейвънпорт и семейство Талант. Не бе красива, дори не бе прилична. Беше тромава, небрежна и имаше неприятния навик да казва най-ужасяващите неща в най-неподходящото време.

Нещо дълбоко в нея се бе пречупило. Тези хора никога не бяха я обичали и никога нямаше да я заобичат. Само Уеб го бе грижа за нея, а сега бе объркала и това. Бе толкова самотна, че чувстваше огромна празнота вътре в себе си. Бе съсипващо да съзнава, че ако просто излезе от тази къща и никога не се върне обратно, никой няма да се развълнува. Сега вече се бе примирила безмълвно с отчаянието, с което се бе сблъскала по-рано, когато бе разбрала, че Уеб не я обича и не й вярва.