Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 35

— Нищо повече от обичайното — успокои го Роана и дори успя да сложи на лицето си крива усмивка. — Отворих голямата си уста на обед и баба и леля Глория са ми сърдити.

— Какво каза този път?

— Говорихме за коли и аз се обадих, че искам един „Понтиак Гранд Прикс“.

Когато се опита да прикрие смеха си с престорена кашлица, широките му рамене потръпнаха. Отпусна се на един стол до нея.

— Мили боже, Ро!

— Знам — въздъхна тя. — Просто не можах да се сдържа. Леля Глория направи една от обичайните си забележки относно начина, по който се храня, и на мен ми се прииска да я ядосам. — Замълча. — Е, работата стана.

— Какво направи леля Лусинда?

— Изгони ме от масата. Оттогава не съм я виждала. — Взе хлебчето и започна да го рони, превръщайки го в купчинка трохи, докато голямата ръка на Уеб изведнъж не покри нейната и не спря движенията й.

— Яла ли си нещо, преди да станеш от масата? — попита той строго.

Роана направи физиономия, тъй като знаеше какво ще последва.

— Разбира се. Едно хлебче и риба тон.

— Цяло хлебче? И колко риба?

— Е, може би не цяло хлебче.

— Повече, отколкото си изяла от това?

Погледна хляба в чинията си, сякаш преценяваше големината на всяка троха, и с облекчение каза:

— Повече от това.

Не бе кой знае колко повече, но повечето си е повече. Изражението му подсказваше, че не се е хванал, но все пак я остави на мира.

— Добре. Колко риба? Колко хапки?

— Не съм ги броила!

— Повече от две?

Опита се да се сети. Помнеше, че бе хапнала няколко залъчета, само за да докаже на леля Глория, че словесната й атака не е постигнала целта си. Можеше да се опита да заобиколи истината, но не можеше направо да излъже Уеб и той го знаеше, така че щеше да продължи да я разпитва подробно. Промърмори с въздишка:

— Предполагам, че бяха две.

— Яде ли нещо след това? Досега поне?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ро. — Уеб обърна стола си към нея и обгърна тънките й рамене, притегляйки я към себе си. Топлата му и силна прегръдка я обгърна, както винаги. Роана притисна рошавата си глава към широките му гърди и изпита абсолютно блаженство. Когато бе по-малка, прегръдките на Уеб бяха истинско убежище за едно ужасено, нежелано момиченце. Сега бе по-голяма и насладата бе съвсем различна. Кожата му ухаеше опияняващо на мускус, което разтуптя сърцето й и предизвика желание да се притисне в него.

— Трябва да се храниш, скъпа — проговори ласкаво, но твърдо той. — Знам, че се разстройваш и губиш апетита си, но си отслабнала още повече. Ще трябва да започнеш да се храниш, защото иначе ще се разболееш.

— Знам какво си мислиш — защити се тя, като вдигна глава от рамото му и го погледна намръщено. — Но не се принуждавам сама да повръщам или нещо подобно.

— Мили боже, как би могла? В стомаха ти никога няма нищо, което да може да бъде повърнато. Ако не се храниш, скоро ще останеш без сили и няма да можеш да работиш с конете. Това ли искаш?

— Не!

— Тогава яж.

Роана погледна пилешкото бутче с нещастно изражение.

— Опитвам се, но вкусът на повечето храни не ми харесва, а и всички винаги критикуват начина, по който ям, така че храната се превръща в голяма буца в гърлото ми, която не мога да преглътна.