Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 86

Хоукмун и Оладан не заспаха толкова бързо, колкото очакваха. Настанени сред коприните и кожите, които им бе дал Агоносвос, те си шушукаха тихо за магьосника.

— Прилича ми малко на онези магьосници от Тъмната империя, за които си ми разказвал — рече Оладан. — Май ни мисли злото. Може би иска да си отмъсти заради несправедливото решение на твоя прадядо — или пък ме е харесал за сбирката си. — Той потрепери при тези думи.

— Мда — промърмори замислено Хоукмун. — Глупаво ще е обаче, да го ядосваме без някаква причина. Може да ни бъде полезен. Хайде да спим.

— Да спим, но нащрек — предупреди го Оладан.

Но Хоукмун заспа дълбоко, а когато се събуди, установи, че е завързан със здрави кожени ремъци, осукани многократни около тялото му и яко пристегнати. Той напъна безпомощно мишци, вдигна глава и втренчи поглед в загадъчния шлем, скриващ лицето на неговия безсмъртен сънародник. Едва сега Агоносвос се засмя тихо.

— Ти ме познаваш, последни от рода Хоукмун — но не знаеш достатъчно. Нямаш представа дори, че немалка част от живота си съм прекарал в Лондра, където съм учил Господарите на Гранбретан на моите тайни умения. Не отскоро съм верен съюзник на Тъмната империя. Барон Мелиадус ми разказа за теб, последния път, когато се видяхме. Ще ми даде всичко, каквото пожелая, ако те доставя жив.

— А къде е моят другар?

— Онзи космат нещастник? Потъна в нощна още щом чу, че се приближаваме. Всички те са съвсем еднакви, тези хора-чудовища — на вид покорни, но не разчитай много на тях в беда.

— Значи, намислил си да ме отведеш при барон Мелиадус?

— Чу съвсем ясно какво съм намислил. Точно там ще те водя. Ще зарежа този проклет керван, и без това няма да стигне далеч, докато се върна. А ние с теб ще се поразходим с моите жребци ветрогонци, които пазя тъкмо за подобни случаи. Вече изпратих вестоносец, за да разкаже на барона за успешния ми улов. Хайде, вдигайте го!

Две мускулести джуджета се завтекоха да изпълнят заповедта на Агоносвос, вдигнаха на ръце Хоукмун и го изнесоха от фургона. Навън зората се сипваше сред сивата светлина.

Продължаваше да ръми и през водната пелена Хоукмун съгледа два огромни коня, загърнати в блестящи сини покривала, животни с умни очи и яки крака. Никога досега Хоукмун не бе виждал толкова хубави коне.

— Аз лично ги кръстосвах — похвали се Агоносвос, — но този път не за да задоволя интереса си към странното, а за да усъвършенствам бързината им. Двамата с теб скоро ще бъдем в Лондра. — Той се изкиска отново, а джуджетата вдигнаха Хоукмун в седлото и го завързаха за него с ремъци.

Агоносвос възседна втория кон, взе юздите на първия в ръка и препусна. Хоукмун бе удивен от бързината, с която се движеха конете. Препускаха леко, почти се носеха над земята като розовото фламинго, с което бе летял. Но докато птицата го отнасяше към спасението, конете го отвеждаха все по-близо до гибелта му. Завладян от безмерно отчаяние, Хоукмун реши, че е загубен.

Дълго време препускаха из гората, по кишавата земя. Лицето на Хоукмун се покри с кал, почти не можеше да вдига натежалите си клепачи, нито пък да завърта изтръпналия си врат.