Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 84

Всъщност, най-странното за двамата пътешественици бе не друго, а видът на тези хора. Дори Хоукмун бе забелязал нещо нередно със замъгления си поглед и вдигна учудено глава.

Всички мъже до един бяха с уродливи тела. Джуджета и дребосъци, гиганти и шишковци, телата на някои бяха покрити с козина (също като Оладан, само че бяха неприятни на вид), други пък имаха бледи, безкосмени кожи, един бе с три ръце, друг — само с една, двама — мъж и жена — бяха с копита, имаше деца със старчески бради, хермафродити с органи от двата пола, някои притежаваха люспеста кожа като на змия, или пък имаха опашки, допълнителни крайници, а чертите на лицата им бяха разкривени, или пък нещо липсваше, мяркаха се гърбици, неестествено къси вратове, крака и ръце, а накрая дори зърнаха мъж с яркооранжева коса и рог, стърчащ от челото му. Само по очите си приличаха тези хора, защото във всички се четеше еднакво отчаяние, докато тази странна дружина полагаше неимоверни усилия, за да придвижва кервана през мочурливата гора.

Сякаш всички тези хора бяха прокълнати за някакви страшни грехове и изпратени в ада.

Гората миришеше на влажна кора и плесен, но ето че се изпълваше и с нови, далеч по-трудни за разпознаване мириси. Вонята на изпотени животни и хора дразнеше неприятно ноздрите, но тя бе примесена с тежкото ухание на парфюми и подправки, имаше и други, съвсем странни аромати, които ги обгърнаха като пелена и накараха Оладан да потрепери. Хоукмун дори се изправи на седлото и задуши въздуха като изгладнял вълк. Той погледна озадачено Оладан. Деформираните същества все още не бяха забелязали появата им, погълнати от непосилната си работа. Чуваше се само шумът от поскърцващите оси на колелата и пръхтенето на изнурените животни.

Оладан дръпна юздите, решил да спре далеч от кервана, но Хоукмун не последва жеста му. Вместо това продължи право срещу странната процесия.

— Спри — повика го тихо Оладан. — Тук се крие опасност, господарю Хоукмун.

— Трябва да попитаме за пътя — инак никога няма да се измъкнем от тази проклета равнина — отвърна шепнешком Хоукмун. — Освен това, провизиите ни са на изчерпване…

— Може да се превърнем в лесна плячка за тези хора.

— Едва ли — поклати глава Хоукмун. — Мисля, че знам на кого принадлежи този керван.

— И на кого?

— На един човек, за който много съм чувал, но никога не бях срещал. Той е мой сънародник — дори роднина — напуснал е Кьолн преди близо девет века.

— Девет века? Невъзможно!

— Не съвсем. Агоносвос е безсмъртен. Или почти. И ако наистина е той, ще ни помогне, защото аз съм негов законен господар…

— И смяташ, че ще бъде лоялен към Кьолн, след деветстотин години?

— Поне можем да проверим. — Хоукмун насочи козела към челната част на кервана, където се полюшваше висок фургон със златисто копринено покривало, а страните му бяха изписани с чудни фигури. Все още обезпокоен, Оладан пое след него. На скамейка в предната част на фургона, под специално разпънатия навес, за да го пази от дъжда, седеше човек, загърнат в дебела меча кожа, а лицето му бе скрито от непроницаемо черен шлем. Когато Дориан Хоукмун приближи фургона, лицето се извърна към него и зад шлема се разнесе приглушен вопъл.