Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 85

— Лорд Агоносвос — заговори Хоукмун. — Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, последният от този велик род, заченат преди повече от хиляда години.

Мъжът отвърна с нисък, лаконичен глас.

— Че си Хоукмун, виждам. Но без владение, а? Гранбретан взе твоя Кьолн, нали?

— Така е…

— Значи и двамата сме прокудени. Аз — от твоите предци, а ти — от нашествениците.

— И така да е, но аз все още съм последният от рода и твой законен господар. — Очите на Хоукмун гледаха твърдо непроницаемата маска.

— Господар, значи? Не изгубих ли тази чест, когато бях прогонен в пущинака от дук Дитрих?

— Не съвсем, както и сам знаеш. Нито един поданик на Кьолн не може да не се подчини на волята на своя принц.

— Не може ли? — изсмя се тихо Агоносвос. — Не може ли?

Хоукмун понечи да се обърне, но Агоносвос вдигна своята костелива, бледа като смъртта десница.

— Почакай. Обидих те и трябва да ти поискам прошка. Как мога да ти услужа?

— Значи признаваш верността си пред мен?

— Признавам само, че се държах грубо. Имаш уморен вид. Ей сега ще спра кервана, за да се качиш при мен. А твоят слуга?

— Не ми е слуга, приятел. Оладан от Българските планини.

— Приятел, а? И не е от твоята раса? Нищо, нека дойде и той.

Агоносвос се показа от фургона и извика на хората си да спрат. Мъжете мигом послушаха заповедта му и се изправиха запъхтени, с лъщящи от пот, все така отчаяни лица.

— Какво ще кажеш за сбирката ми? — попита го Агоносвос, след като Хоукмун слезе от козела и се покатери в тъмния фургон. — Навремето се забавлявах от подобни чудачества, но сега ги карам да се претрепват от работа, за да оправдаят глупавото си съществуване. Имам най-малко по един от всеки вид. — Той погледна Оладан. — Включително и като твоя. Някои дори сам съм ги кръстосвал.

Оладан пристъпи смутено от крак на крак. Вътре във фургона бе неочаквано топло, въпреки че не се виждаше никаква печка, нито какъвто или да било друг подгряващ уред. Агоносвос им наля вино от една синя кратуна. Виното също като кратуната бе синьо на цвят. Древният изгнаник от Кьолн все още носеше своя черен, безизразен шлем, през който към Хоукмун пресметливо надничаха чифт черни, подигравателни очи.

Хоукмун полагаше неимоверни усилия да си придаде съвсем здрав вид, но нямаше съмнение, че Агоносвос бе прозрял истината, защото докато подаваше бокала с вино, той каза:

— От това ще се почувстваш по-добре, милорд.

И наистина, виното имаше определен живителен ефект и болката в главата му скоро се стопи. Агоносвос го запита как е стигнал до този затънтен край и Хоукмун се принуди да му разкаже в общи линии своята история.

— И така, — приключи Агоносвос — ти се нуждаеш от моята помощ? И изтъкваш, че съм длъжен, според някакво си древно правило. Е, ще помисля върху това. А междувременно, ще ви отредя един фургон, където да си отдъхнете. Утре заранта ще обсъдим въпроса.