Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 83

Дъждът продължаваше да вали, студеният вятър бръснеше лицата им и през плътната дъждовна завеса Хоукмун с мъка успя да различи ширналата се докъдето му стигаше погледа степ, сред която тук-там се виждаха превити дръвчета и малки горички. Имаше твърде неясна представа за местонахождението им, защото от дълго време слънцето бе скрито от облаци. Единственият ориентир за посоката им оставаше наклонът на храстите по тези места, който неизменно сочеше право на юг. Нямаше представа, че по тези места има такава обширна степ и не след дълго стигна до извода, че вероятно се е появила вследствие на някакво неясно събитие от далечните времена на Трагичното хилядолетие.

Хоукмун избърса водата от веждите си и в същия миг почувства хладната, влажна повърхност на Черната перла. Той потрепери, изви глава към нещастното лице на Оладан, сетне отново втренчи поглед в дъжда. Далеч, почти на самия хоризонт се виждаше тъмна линия — вероятно гора, където биха могли да се подслонят от този непрестанен дъжд. Заострените копита на козите се препъваха във високата трева. Хоукмун отново почувства пронизваща болка в главата, толкова силна, че започна да му се гади. Той изстена и опря ръка в челото си, а Оладан го погледна със състрадание.

След няколко часа наближиха гора от ниски дръвчета. Тук се наложи да забавят още ход, защото земята под краката им бе съвсем мочурлива и се налагаше често да заобикалят широки, кални локви. Стеблата и клоните на дърветата имаха странен и уродлив вид, сякаш сгърчени от невидима сила към земята. Кората на дърветата бе тъмносива, до черна, и въпреки, че не беше зима, не се виждаха никакви листа. Но инак дърветата растяха толкова близо, че не беше никак лесно да се провират между тях. В единия край на гората блестеше гладката повърхност на неголямо езеро.

Когато навлязоха сред дърветата, под краката на козите се вдигнаха пръски, а двамата пътешественици трябваше да се навеждат ниско, за да избягват клоните. Дори тук почвата бе мочурлива и около корените на дърветата се бяха образували локви, които продължаваха да се пълнят от сипещия се дъжд.

Все пак за лагера успяха да намерят сравнително по-сухо място и макар че Хоукмун искаше да помогне на Оладан за стъкмяването на огъня, не след дълго бе принуден да приседне до едно дърво, стенейки от болки, докато дребосъкът продължаваше да събира съчки наоколо.

На следващата сутрин, когато отново поеха сред гората, Оладан водеше козела на Хоукмун, защото дукът на Кьолн се бе превил измъчено на седлото. Малко преди обед от юг долетяха човешки гласове.

Оказа се, че също като тях, през ниската гора си пробива път някакъв керван. Около петнадесет каруци и фургони, всичките с копринени покривала в най-различни цветове, ала подгизнали от дъжда. В каруците бяха запрегнати мулета и волове и нещастните животни напъваха мишци в хлъзгавата, податлива кал, подкарвани от възгласите на каруцарите, които нерядко ги налагаха безмилостно с камшици и заострени пръчки. Други мъже стояха около колелата на каруците, бършеха потни чела и въртяха спиците, за да ги избутат в лепкавата кал. Ала въпреки тези на пръв поглед неимоверни усилия, керванът едва пъплеше.