Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 80

Дребосъкът отстъпи назад, вдигнал ръце и разперил пръсти, за да покаже, че няма оръжие.

— Прости ми, господарю. Искрено съжалявам, уверявам те. Ако знаех, че птицата е с ездач, нямаше да я застрелям. Ала видях само да лети нещо подходящо за вечеря и гледах да не го пропусна…

Хоукмун свали сабята.

— Кой си ти? Или по-точно — какво си ти? — Той избърса челото си с ръка. Горещината ставаше нетърпима и главата му се въртеше.

— Аз съм Оладан, братовчед на Планинските гиганти — заобяснява дребосъкът. — Всички ме знаят по тези места…

— Гиганти? Гигант? — Хоукмун се разсмя неудържимо, люшна се и падна, изгубил съзнание отново.

Следващия път, когато се свести, първо подуши миризмата на вкусно препечено месо. Беше подпрян на входа на пещерата, а сабята му бе изчезнала. Дребосъкът се надвеси над него и му подаде прясно изпечен бут с исполински размери.

— Яж, господарю, и ще се почувстваш по-добре.

Хоукмун послуша съвета му, още преди да осъзнае какво му дават за ядене.

— Май си прав — рече той. — А и какво друго ми остава, след като ми отне всичко, на което държах.

— Беше ли привързан към тази птица, господарю?

— Не, но съм в смъртна опасност и фламингото бе едничката ми надежда да се спася — Хоукмун задъвка жилавото месо.

— Преследват ли те?

— Преследва ме, но не някой, а нещо — една отвратителна зла участ… — и за своя изненада Хоукмун се зае да разказва историята си на това странно създание, което с прибързаните си действия бе ускорило края му. Докато приказваше, все се питаше, какво го бе накарало да се излее мъката точно пред Оладан. Ала в дребничкото, сбърчено лице пред него се криеше спотаена мъдрост и тъга, очите му се изпълваха с печал всеки път, когато Хоукмун споменаваше, че е обречен, та накрая той забрави за първоначалната си сдържаност. — И ето ме тук — привърши разказа си той — седя и ям птицата, която бе единствения ми път към спасението.

— Тъжен е разказът ти, господарю — въздъхна Оладан и засмука бутчето в ръката си. — Сърцето ми замира, като си помисля, че причина за всичко това е моят алчен стомах. Още утре ще направя всичко, каквото е по силите ми, за да поправя грешката си и ще ти потърся нещо, което да те откара на изток.

— Нещо, което да лети?

— За съжаление — не. Най-доброто, което мога да предложа е някой по-едър козел. Аз съм човек, ползващ се с уважение в тези планини, може би заради странния ми вид. Ще ти призна истината — моя милост е кръстоска, дело на един местен магьосник-авантюрист, който посмял да се съчетае с планинска гигантка. За зла участ останах сирак, тъй като мама изяде тате през една сурова зима, а сетне мама на свой ред бе изядена от чичо Баркьоз, който е ужасът на нашите планини, защото е най-големият и най-гладният от всички Гиганти. От тогава си живея сам-самичък, в компанията на книгите, останали ми в наследство от тате. Никой не ме иска — твърде различен съм, за да ме приемат, както моите роднини по бащина, така и по майчина линия. Ако не бях толкова дребен, без съмнение досега да са ме изяли, но и чичо Баркьоз също го…