Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 61

Ето защо, Хоукмун не смееше да признае на Изелда, че я обича и че именно тази любов бе първопричината неговият вътрешен ум да излезе от парализата, в която бе изпаднал и че заради тази любов граф Медни бе пощадил живота му.

Що се отнася до Изелда, тя бе твърде срамежлива, за да признае чувствата си.

Двамата яздеха сред тресавищата, а вятърът шибаше лицата им, плющеше в плащовете им и ги караше да пришпорват конете по тесните пътеки сред лагуните и речните ръкави, докато наблизо се надигаха патици с уплашени крясъци, втурваха се табуни с диви коне, или страхливо ревяха блатни биволи. Те препускаха по дългите, безлюдни брегове, върху които яростно се стоварваше прибоят, вдигаха солени пръски сред плитките вълни, летяха между сенките на стражевите кули, смееха се на ниските облаци, докато конете ровеха с копита пясъка, и накрая спряха, за да се полюбуват на морето и да се заслушат в песента на мистрала.

— Боуджентъл ми каза, че утре тръгваш — извика Изелда над рева на вятъра.

— Да. Утре. — Той я погледна за миг с натъжени очи, сетне извърна глава. — Утре. Но скоро ще се върна.

— Пази се, Дориан.

Той се засмя окуражително.

— Не ми е писано, струва ми се, да умра от ръката на гранбретанец. Ако беше така, досега да съм умрял десет пъти.

Тя понечи да отвърне, но вятърът изрева оглушително и откъсна думите от устата й, а един кичур закри очите й. Дориан протегна ръка и го отметна, докосвайки нежната й кожа и изведнъж почувства непреодолимо желание да я прегърне и да спре дъха й с устните си. Тя вдигна ръка и задържа неговата до лицето си, но Дориан се отдръпна, пришпори коня и го насочи далеч от брега, към Медния замък.

Облаци препускаха по небето, над превитите от вятъра тръстики и набраздените езера и лагуни. Заваля слаб дъжд, толкова лек, че дори не измокри раменете им. Двамата яздеха бавно, всеки потънал в мислите си.

Облечен в метална ризница от главата до петите, със стоманен шлем на главата, предпазващ лицето и носа, запасал огромен меч под мишница и с щит без изрисуван на него герб Дориан Хоукмун вдигна ръка и даде знак на хората си да спрат. Всички бяха въоръжени до зъби — лъкове и стрели, прашки, огнестрели тук-там, бойни секири, копия — всичко, което можеше да се хвърля или да убива от разстояние. Прашките бяха най-честото оръжие — привързани за седлата, за дръжките на мечовете, за издатини по ризниците, затъкнати в пояса или преметнати през рамо.

Хоукмун слезе от коня и последва съгледвача до върха на хълма, а като наближиха двамата се приведоха и започнаха да се прокрадват нагоре предпазливо.

Когато стигна билото, Хоукмун легна, припълзя напред и надникна в долината под него, където реката правеше широк завой. За първи път виждаше пълната мощ на Гранбретан.