Читать «Перла в черепа» онлайн - страница 60

Фон Вилач посочи района на югоизток от Рона.

— Ето тук кулите са разположени нагъсто и между тях има възвишения, на които можем да окопаем армията. А същевременно противникът ще бъде разположен в ниското, където има тресавища и движението му ще бъде затруднено. — Той сви рамене. — Но какъв смисъл да се отдаваме на подобни надежди? Те ще изберат мястото на битката, а не ние.

— Освен, ако не ги принудим да отидат там — рече Хоукмун.

— Да ги принудим ли? И как — на върха на ножовете? — усмихна се граф Медни.

— Аз ще го направя — заяви Хоукмун. — Дайте ми стотина опитни конници — няма да влизам в бой с тях, само ще ги хапя по фланговете и лекичко ще ги насочвам в желаната посока. Ако имаме късмет, ще ги отведем на това място, както ловните кучета отвеждат биковете под стрелите ви. А същевременно ще ги държим постоянно под око и ще ви изпращаме сведения за точното им местонахождение и темповете на придвижване.

Граф Медни засука мустак и погледна Хоукмун с уважение.

— Тази тактика по ми пасва на сърцето. Май наистина съм станал твърде предпазлив с възрастта. Ако бях по-млад, сигурно щях да предложа нещо подобно. Ако имаме късмет, млади ми Хоукмун, може наистина да успеем.

Фон Вилач се изкашля многозначително.

— Да, късмет и търпение. Осъзнаваш ли с какво се захващаш, синко? Няма да имаш време да мигнеш, постоянно ще трябва да си нащрек. Задачата ти е доста рискована. Ще ти стигнат ли силите? А и войниците — ще издържат ли? Освен това, не бива да забравяме за опасността от летящите машини…

— Единствено ще си отваряме очите за техните съгледвачи — рече Хоукмун — и ще гледаме да ги удряме, преди да са вдигнали орнитоптерите във въздуха. Хората ви познават добре местността и ще знаят къде да се крием.

Боуджентъл прехапа устни.

— Има още нещо. Те се придържат към реката, защото по нея получават своите припаси. Използват салове, за да прекарват провизии, впрегатен добитък, обсадни машини, орнитоптери — и благодарение на това се придвижват доста бързо. Но какво ще стане, ако ги откъснем от саловете?

Хоукмун помисли за миг, после се усмихна.

— Отговорът на този въпрос не е труден. Слушайте…

На следващия ден, Дориан Хоукмун излезе на разходка из близките тресавища, а до него яздеше лейди Изелда. Откакто се бе възстановил, двамата прекарваха все повече време заедно и Дориан чувстваше дълбока привързаност към девойката, макар че избягваше да го показва открито. На свой ред, тя също бе щастлива да е близо до него, ала все по-често се замисляше за чувствата, които ги свързваха. Изелда не знаеше, че от всичко на света, най-много Дориан би желал едно — да разкрие пред нея сърцето си. Но същевременно той полагаше неимоверни усилия да сдържа страстта си и съсредоточаваше вниманието си в непрестанни грижи за нея. Защото знаеше, че всеки миг, нощем или денем, сутрин или вечер, той можеше да се превърне в обезумяло същество, забравило всичко човешко. Живееше с постоянното съзнание, че не е далеч оня час, когато силата на Черната перла ще разкъса невидимите окови, поставени й от граф Медни и малко след това Господарите на Гранбретан ще възвърнат на камъка пълния му живот и той ще погълне ума му.