Читать «Не я дразни» онлайн - страница 5

— По-скоро забавяне — отвърна Шапило и го поведе към един от кожените дивани във фоайето, без да изпуска ръката му. — Нищо фатално, но трябва да поговорим… — настаниха се на меките седалки и Шапило пусна ръката му. — Най-неочаквано шахът отказа да инвестира в проекта ни… Много странно, тъй като щеше да получи доста добра печалба…

Арчър беше предвидил подобен изход, но въпреки това му стана неприятно. Видя как седмичният доход от сто долара му се изплъзва още преди да е получил дори цент.

— Съжалявам — промълви той.

— Няма нищо страшно, не е настъпил краят на света — усмихна се бледо Шапило. — Ние разчитаме и на други инвеститори, затова господин Патерсън все още желае да разговаря с вас — на лицето му се появи гримаса: — Разбира се, настроението му в момента не е от най-добрите… Просто го приемете, Джак… Понякога господин Патерсън е изключително любезен, но днес едва ли ще е така…

Арчър го изгледа продължително, после попита:

— Означава ли това, че той ще ме наеме на работа, Ед?

— Бих казал, че означава точно това — усмихна се Шапило. — В крайна сметка сто долара седмично не са кой знае колко… А той е доста впечатлен от вашата квалификация — стана на крака и добави: — Елате, положително имате нужда от едно питие!

Това е изявлението на седмицата, помисли си Арчър, докато вървеше след него по дългия коридор. Не само имам нужда, ами направо ми се плаче за едно мартини!

Джо Патерсън се беше настанил в едно от дискретните сепарета на ресторанта и пиеше четвъртото си двойно уиски за сутринта.

Беше нисък и дебел тип с червено лице, надупчено от белезите на прекарана някога шарка. Изтънялата му коса беше боядисана в черен цвят, носът му беше зачервен като на човек, който злоупотребява с алкохол, очичките му бяха малки и зли.

Арчър веднага забеляза, че Патерсън е доста на градус. Беше от онези американци, които просто органически не можеше да понася: гръмогласни и вулгарни, облечени безвкусно, с неизбежната пура в уста.

Патерсън се вторачи в него, после му посочи стола до себе си.

— Значи ти си Арчър, а? — промърмори той. — Какво ще пиеш?

— Мартини с джин, благодаря — отвърна Арчър и седна. Шапило щракна с пръсти на минаващия наблизо келнер, а Арчър остави куфарчето между краката си и вдигна глава към Патерсън.

— Ед каза, че си хвърлил едно око на нашия проект — започна белязаният. — Какво ти е мнението?

— Мисля, че той действително отговаря на най-належащите изисквания на международния туризъм — предпазливо отвърна Арчър.

— Тук си дяволски прав! — извика Патерсън и самодоволно се усмихна. — Харесва ми това, което казваш… Но защо онези негри се отказаха, да ги вземат мътните?

— Причините могат да бъдат най-различни — отвърна все така предпазливо Арчър. — Не бих могъл да се произнеса, без да съм запознат с детайлите на проведените преговори.

— Проклети адвокати! — ухили се Патерсън и изпусна гъст облак дим от пурата си. — Никога не отговарят с да или не! — наведе се напред и размаха пурата си под носа на Арчър: — Сега ще ти кажа нещо важно, мой човек. Утре сутринта Ед заминава за Саудитска Арабия. Тамошните шалвари са фрашкани с мангизи, пред тях иранците са направо бедняци! Ще ги поизстискаме малко, и толкоз! Искаш ли да заминеш с него и да следиш за юридическата страна на въпроса?