Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 87

Сигурна беше — той не подозираше кому се заканваше да отмъщава тя.

— Добре! — рече Лизимах, като се загърна още по-плътно в наметалото. — Утре ще разчитаме на теб.

Още преди зазоряване тръбите засвириха тревожно. Разбудените войскари наскачаха сънени, припнаха към пирамидите, грабнаха оръжието, оседлаха конете. И когато челниците издадоха отривистите си заповеди, всички заеха местата си, строиха се в частите си: пехотинците във фаланги, конниците — в илове239.

Лизимах излезе от палатката пак тъй свеж и бодър, какъвто го познаваха отпреди. Отслабнала беше отровата след толкова години, нямаше сили да сломи могъщото му тяло тъй бързо, както бе успяла да унищожи изтощения от излишества, от пресилване и пиянски оргии Александър. Тръпките и главоболието бяха престанали, замъглената памет се бе избистрила, волята отново бе впрегнала в действие неизчерпаемите му сили.

Всички забелязваха промяната: стратези, хипарси240, та и простите войници. И това изпълваше душата им с увереност и надежда. Базилевсът беше здрав и както преди щеше да ги поведе отново към победи и плячка.

Лизимах направи сутрешното жертвоприношение, но не изчака жреците да довършат гаданията си по жертвените вътрешности. Метна се пъргаво на коня и поведе войската.

Воини и началници едва сдържаха възклицанията си на почуда. Излизайки от разтворената порта на стана, колоната не се опъти, както очакваха всички, на север, към Истър241, накъдето сочеше Арктос — Голямата мечка, а — на юг.

Вървяха дълго така, в същата посока, сред звън на брони и оръжия, сред конско цвилене и скрибуцане на коли, обвити в облак прах, който се стелеше отподире като дълга пухкава опашка и бележеше пътя им.

Развиделяваше се. В избликващото от изток зарево се разтваряха избледнелите звездни роеве. Зад близката гора припламваха отблясъците на далечен пожар. При настъпилата страшна, незапомнена суша прегорелите стърнища, ливади и храсталаци се запалваха сами от дневната жар. Пламъците обхващаха бързо цялото поле. Прехвърляха се от нива на нива, докато някоя полупресъхнала рекичка пресрещнеше пътя им.

След два часа войниците спряха. Нахраниха се, подир което получиха разрешение за почивка. И те, уморени, заспаха начаса, докато началниците им, събрани в походната палатка на базилевса, обмисляха дълго понататъшните действия.

Малко преди залез тръгнаха обратно. Такъв беше замисълът на Лизимах. Базилевсът знаеше, че гетите слухтят подире му, че го дебнат от левия бряг на Истър, че имат съгледвачи и в неговия стан. Трябваше да ги заблуди на всяка цена, за да може с по-малко загуби да прехвърли реката. Довчера те го очакваха някъде в близост със стана му. И положително се готвеха да го посрещнат в тая обстановка. Сега, след като бяха видели отдръпването му, трябваше и те да променят плановете си, да изместят засадите си, да ги пръснат по цялото протежение на реката, защото вече не знаеха къде ще насочи удара си.

Обозът продължи с празни каруци към Тиризис242, а припасите: хляб, маслини, лук, солена риба и сушено месо, бяха разпределени между войниците, всеки от които понесе на гръб освен оръжието си и по една препълнена кожена раница. Предводителите обясняваха решението на базилевса с желанието му да мине незабелязан отвъд, защото иначе за превоза на тежкия обоз щели да бъдат нужни кораби. Ала войниците си шушукаха скрито, че и това е все заради пословичното скъперничество на Лизимах, който не иска да харчи пари за провизии, когато се надява да изхрани войската си с плячка. Недоволствуваха мълчаливо. По един начин, с една воля за победа върви този войник, който е сигурен, че с него върви и храната, и водата му; по друг — онзи, дето трябва да разчита на случая.