Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 85

Ето още една триера, която не смееше да се откачи от котвите си. Аридей се отправи към нея. Хвана въжето, за махна с ножа. Ала силите му вече бяха изчерпани. Усети, че пред очите му преминават светливи петна, които заслепиха погледа му. Омаломощен, той увисна, заловен с лява ръка за въжето. Може би изгуби съзнание само за миг. Но тоя миг излезе съдбоносен. Придошлата вълна подхвърли кораба настрана, бордът й блъсна главата му.

Аридей се опомни само за кратко, колкото да разбере, че потъва към дъното. И сякаш не потъваше, а политаше нагоре, към някаква светлина, към която го водеше Хефестий.

Хефестий се усмихваше. Отмъстен…

Жажда

Меда оздравя изведнъж. Съзнанието й се проясни, престана гаденето в стомаха, уталожиха се болките в цялото й тяло. Усещаше само някаква слабост.

И още щом стана, се запъти при Агатокъл. Донякъде гузен за станалото, той я прие веднага и веднага я отправи към бащиния си стан, с един керван тракийски биги235, отнасящи провизии за войската.

Тръгнаха същия ден. След като излязоха от града и поеха към платото, Меда видя натрупаните по целия бряг отломки от несъществуващата вече флота на Лизимах, сред които се ровеха войници и роби да търсят останките на загиналите, за да ги погребат съгласно обичая. Отдавна беше останал тоя обичай, тачеше го свято и Александър, а подир него и Лизимах. Войниците, безразлично елини или варвари, трябва да бъдат сигурни, че след смъртта им ще бъдат погребана достойно, та да се сражават и умират спокойно.

Морето бе утихнало напълно. Загладило се бе. И само леки тръпки браздяха в брилянтена плетеница блестящата му повърхност. Бурята, завършила пакостното си дело, се бе усмирила. И сега над брега лежеше тежка, задушна жега, без никакъв полъх на вятър. Неподвижни, попарени от сухата буря висяха листата на дървета и храсти, посипани с прах, сякаш заскрежени. Мълчаха, обезсилени от летния пек, и птичките. Над стърнищата, почервенели като огън, трептеше мараня, подобна на напалена пещ.

Пристигнаха в стана на другата вечер преди затварянето на тежката дървена порта. Влязоха, посрещнати от фрурарха236.

Още щом скочи от колата, където бе стояла, без да я напусне през целия път, Меда запита най-близкия войник:

— Къде е гетът Троил, който щял да ви води в Гетия?

Запита го с тръпка в сърцето, с необяснима за нея увереност какъв ще бъде отговорът му.

Войникът измънка неясно:

— Троил… Казват… Избягал…

Но тя знаеше (откъде ли?), че не е избягал; че са го убили. Него, единствения, за когото бе направила всичко възможно да се направи от една жена. В сърцето й се надигаше омраза. Но някакъв глас, не неин, дълбоко в душата й говореше друго. Укротяваше яростта й, злобата, отчаянието. Нашепваше твърди думи — да се владее, да се преструва, за да отмъсти заради смъртта на Троил. Да отмъсти.

— Искам да видя базилевса! — рече тя.

Войникът вдигна рамене.

— То ако всеки, комуто скимне, почне да го безпокои…

Но Меда настояваше, викаше. Приближи соматофилархът237 Атробат, привлечен от глъчката.