Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 81

Все имаше някаква надежда да се примъкне дотам клетникът, да отмъсти, преди да потъне във водите на Лета, от която пият сенките на умрелите, за да забравят земния си живот.

Сега все още нямаше това право, нямаше право да забрави. Колко ли дни бяха минали оттогава, седмици ли, години ли, векове ли? Ала мъката му все не стихваше. Наопаки, усилваше се, разгаряше се като раздухвано ковашко огнище при всяко споменаване името на Лизимах, при всяка среща с него, с натрапените от него архонти, с всеки негов войскар. Как можеше да забрави; не да прости, само да забрави това, което разби живота му, което отне светлината от очите му. Как можеше да забрави тия два дни, сякаш два века, когато детето му — едва станало мъж, се гърчеше разпънато с гвоздеи върху вратата на бащиния си дом? Колко пъти се бе втурвал към него да накваси с вода устните му или пък да сложи край на мъките му с един удар на ножа. Ала стражите го пресрещаха начаса с дръжките на копията си, с ритници и го връщаха назад да скимти и той като псе, докато мъката прелееше отново и отново го запокитеше срещу мъчителите в нов напразен опит. Заповед, строга заповед беше издал Лизимах и кой смееше да я престъпи — за пример и назидание трябваше да умре в мъки Хефестий, та да не би друг тиризиец да направи опит за подражание. На втория ден привечер издъхна Хефестий, на двадесет разкрача от баща си. Аридей не можа да се приближи до него и в тоя последен час, да го целуне, да погали косите му. Само трупа дадоха на бащата. Само тая милост не му отказаха като на почтен гражданин, а не някакъв безроден варварин. И го погреба Аридей. Ей там, в некропола, в началото на провлака. Оттук се виждаше ясно белналият се надгробен камък, върху който бе издълбал само няколко думи: „Хефестий — умрял, преди да е живял.“ Струваше му се, че синът му се надига от гроба, простира към него ръка и го заклина: „Отмъсти за мен!“

От какво ли можеше да се бои повече Аридей. Вече нямаше нищо за губене. Беше по-силен от смъртта и от природата. Когато Александър запитал Диоген какво желае, философът отвърнал гордо: „Нямам никакво желание. По-силен съм от природата. Желанието ми сега е да се отместиш, та да не ми закриваш слънцето.“

Аридей стана. Опирайки се в стената, за да не го отнесе бурята, той слезе в града, притича до в къщи, за да вземе това, което му трябваше, омотано в овчи мех, после прекоси опустелите улички и излезе през Малката порта, покрай скритите на завет стражи. Слезе към морето по най-пряката пътечка, като се удържаше с ръце в израслите отстрани лаврови храсти. Елините ги бяха разсадили по цялото Понтийско крайбрежие. За да могат и тук да вият от тях венци за най-достойните… И Хефестий мечтаеше за лавров венец. Тъкмо беше написал първата си поема.

Трудностите почнаха още от началото. Върху плоските камъни, в които връхлитаха с грохот запенените водни грамади, бяха налягали десетина голи момчета, за да ги обливат морските пръски. Ясно, не можеше оттук. Щяха да го видят, да вдигнат врява. Не можеше и надясно. Нататък бяха пристанът, кръчмите, работилниците, търговските складове, рибарските къщи.