Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 83

Дълго се бори Аридей със стихията, докато най-сетне разбра, че задушаващата пяна е останала назад. Без дихателната тръба не би могъл да я преодолее. Вълните продължаваха да прииждат насреща му с неотслабваща сила, ала тук те не бяха така разбъркани и безредни. Вече знаеше какво може да очаква от тях всеки миг, знаеше кога кристалният хълм ще го повдигне върху хладните си плещи, кога ревящият му гребен ще профучи над главата му и кога ще го отпусне надолу по задния си склон, замрежен от бялата пенеста дантела. Пък и цевта му служеше по-добре, водата не преливаше тъй често през отвора й, не пълнеше устата му. И не ставаше нужда да я издухва обратно като делфин.

Когато наближи първата триера, слънцето вече бе опряло в кръгозора и ту потъваше зад гребена на идващата вълна, ту отскачаше над нея като огнено кълбо.

„Кръгът и кълбото са съвършените форми“. Тази мисъл на Питагор Аридей бе научил още в гимназиона230. И по някаква необяснима връзка си я бе припомнил тъкмо сега, когато му бе хрумнало, че вижда за последен път слънцето. „Затова земята трябва да бъде кълбо, като слънцето, и да се движи в кръг около средищния огън. Защото само огънят е най-достоен да бъде в средоточието“. Може би за последен път Аридей поглеждаше към съвършенството. Утре щеше да се озове в Тартара231, на брега на Стикс232. В царството на сенките, без слънце, без светлина…

Колко по-щастливи умират траките, чиито задгробни селения са сред облаците и светлината!

Върху потъмнелите склонове на вълните като разлюлени от земетръс смарагдови хълмове лудуваха с ослепителни отблясъци огнените отражения на слънцето.

Аридей се скри напълно под водата, захапал здраво цевта и спазил повече по усет посоката към набелязания кораб. Под него, в размазаната синева, прорязвана от разноцветните оттенъци на вълните, не се мярваше ни риба, ни медуза. Морските обитатели бяха потънали на спокойствие в дълбините.

Той съгледа насреща си тъмната сянка на корабния корпус и загреба нататък, внимавайки вълната да не го блъсне в него. Ето, улови котвеното въже, изпънато като струна на арфа. И му се стори, че то наистина из-звънтя като струна.

И така, прикрит от надвисналия отгоре му борд, плувецът подаде глава над водата. Огледа се. Беше попаднал точно там, където трябваше. При първия кораб на първия ред. Котвата го придържаше с носа напред, та да пори прииждащите от юг вълни с обкования си в медни плочи таран. Аридей извади ножа. Нишка по нишка започна да стърже въжето. Ето, преряза го до половина! Повече не издържа. При новата вълна то се скъса. Триерата се завъртя мигновено кръгом, обърна нос към сушата към следващата корабна редица, удържана вече само от котвата на кърмата. Резкият тласък прекърши мачтата и тя се срина върху палубата.

Аридей едва свари да отстъпи от профучалия борд, който мина на лакет от него. Така беше загинал и Скилас. Затова Хидна бе довършила сама наченатото от баща й дело и с подвига си бе дала смелост на елините да се преборят с мощния завоевател.