Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 78

Орития неволно се подпря в жертвеника. Споменът на загатнатата среща изникна като жив пред мъртвия й поглед, сякаш в гърдите я блъсна нажежена скала. Тогава… Тогава сърцето й беше младо, преляло от любов. И пред нея стоеше самият Александър.

Калон кагатон! Мечтата на елина. Красив и добър. Здрав дух в здраво тяло. Такъв беше Александър: равен на бог физически, богоравен и по дух. Ала боговете не понасят тези, които искат да се мерят с тях, да ги достигнат. Калокагатията е гибелна за обикновените смъртни.

А него го нямаше вече. Сега срещу една съсухрена старица със сърце, сгърчено от злоба, стоеше един омразен стар базилевс, който беше виновен за всичките й нещастия. И тя вместо да скочи отгоре му и да му издере с нокти очите, трябваше да разговаря с него, да го утешава, да криви душата си.

Едва чуваше думите му:

— Тръгвахме срещу Дарий. Тъй ни казаха тогава. Избликнал горещ извор и изригнал каменна плоча. На нея пишело, че Базилевсът ще срази персите. Сам я видях… После пак — при битката с Дарий над главата му кръжеше орел. Базилевсът вярваше, че той му е предрекъл победата… А преди да влезем във Вавилон, ни пресрещнаха халдейските жреци. Предизвестиха го да не влиза в града. Защото там го очаква нещастие. И той за пръв път не се вслуша в предсказание…

Орития хапеше устни. Уви, не пророчеството на халдейците го бе убило, а нейната отрова. Уби го тя. Уби го, без да знае това и самият Лизимах, който не й позволи да го предупреди.

Посетителят повиши глас:

— Кажи, Орития! Изтълкувай ми волята на безсмъртните! Предпази ме от гнева им! Както боговете бдяха над Базилевса!

Орития неволно промълви:

— Не се сравнявай с Александра! Ти си сянка на Александра.

Лизимах трепна. Не можа да чуе всичко, не можа да го схване веднага.

Иззад олтара бликна жертвеният дим, обгърна изправената жрица, която мълвеше своите молитви.

— Разправи ми съня си! — подкани го Орития.

И Лизимах отвърна:

— Над главата ми летеше гарван. Той си откъсна главата и я понесе с нокти над полето. Кажи ми, Орития, какво означава това? Предскажи ми бъдещето!

Вече замаяна, през упойващия дим жрицата отговори:

— Както си живял, тъй и ще си идеш.

— Славно ли? — не сдържа въпроса си базилевсът.

Тя отвърна веднага:

— Ти си сянка на славата.

Лизимах стисна юмрук, не свикнал да разговарят така с него. Не беше ходил при оракул преди това, та да знае, че пред оракула мълчат всички: и роби, и базилевси.

— Много си дръзка! — възкликна той.

Сляпата отвърна:

— През устата ми говори Вечният, Възкръсващият и Възкресяващият.

Лизимах преглътна и тоя отговор. Нямаше друг, който да му изтълкува кошмара. А той не му даваше покой оттогава. Такъв сън — и то тъкмо преди похода. Тъкмо сега, когато усещаше странни неща, друг път неусещани; когато ведно с телесната слабост, непозната до днес, се прибавяше и някаква духовна слабост — колебание, неувереност, боязън. И краткотрайни притъмнявания на паметта, обезличаване на спомени.

Орития шепнеше несвързани думи, люлееше се диво, сякаш се задушаваше в упойващия дим.