Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 49

Сега вече никой не би посегнал към нея, не би дръзнал да предизвика злите духове. Вече всяка граница беше отворена за нея. Вече не само до Тиризис — докрай света можеше да стигне.

Меда приши към ръкава си една торбичка с отрова. За всеки случай. От най-бързата. И всичките си златни накити: нагръдник, гривни, обеци и пръстени, подарени й от Троил след дележа на плячката от бойните набези. Натика в торбата комат хляб и буца сирене, след което излезе навън. Пое през селската мера към празния тирсис154. В мирно време никой не ходи нататък. Не само защото няма нужда. И от страх. Защото из такива градежи, сред камънаци и бурен, ведно със змиите и гущерите се въдят и всякакви зли духове. Но сега всичките зли сили в природата да се изпречеха насреща й, хората, нейните сънародници, щяха да й изглеждат по-страшни от тях.

Промъкна се, разтреперана от страх, стиснала до болка акинака155 в ръка, през тесния проход на каменната крепост, изградена от наредени без спойка камъни. Завря се в най-тъмното, под прогнилия навес и мигновено заспа, смазана от умора.

Събуди се на другия ден. Привечер. Измъкна се навън надзърна през отвора. На стотина разкрача от кулата бързаше към село девойка със стомна на глава. С една ръка тя не спираше да върти бръмналото вретено, а с другата придържаше метнатата на рамо мотика и водеше с прехвърленото през лакета въже уморените волове, които теглеха катурнатото настрана рало с железен лемеж. Зад нея крачеше баща й, наметнат с шарена зейра156, и току бодеше воловете с остена. Мръкваше и селякът бързаше да го не свари мракът в полето.

Цяла нощ вървя Меда все на юг, като се оправяше по Голямата мечка. Знаеше само това. Тиризис се намираше в Тиризия, а Тиризия беше на юг. На разсъмване легна да денува в една изоставена землянка наравно със земята с единствен вход отгоре, който й служеше и за комин, та можеше да я забележат само ако запалеше огън в огнището.

Така се кри четири дни, за да не би някой да я познае. На петия ден се престраши. Пък и свършила беше хляба и сиренето. Тръгна на просия. Имаше хора, които оставяха пред вратнята комат хляб и бягаха, та се криеха от нея. Когото застигнеше, все за Тиризис питаше. И поемаше нататък.

Другите реки все успяваше да премине някак си. Или по мост, или през брод. Чак когато достигна Истъра157, се смая. Такава вода не бе виждала. Страх я обзе, като погледна замътените талази, които се носеха на изток. Ала знаеше, Тиризис е отвъд реката. И трябваше да я премине. Как да е.

Два дни чака там, сред блатистите разливи. Два дни я ядоха облаците комари. Най-сетне успя да склони един рибар. Тя си направи сал от свързани дънери, прикачи го към лодката му, за да не влиза тя самата в нея, после лодкарят я повлече през реката. Когато стигна на другия бряг, стръмен и подкопан от водата, искрено благодари на Бендида.

Тогава за пръв път видя голокраките елински войници и едва не припадна от уплаха и срам. Ала се окопити бързо. Трябваше. Пък и те като всички други не я закачиха, а тутакси смутени отстъпиха от пътя й. Проказа беше то, не шега. Не беше враг, с когото при равни сили да кръстосаш меча.