Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 47

А вече го нямаше. И целият свят бе опустял. Дали мъртва или жива, свободна или робиня — всичко бе свършено. Имаше една надежда — да дойде смъртта, избавлението. И да се яви пред Бендида; и Бендида да я заведе при нейния Троил. И през цялата вечност, която ги очакваше, да останеха все заедно.

По небето, доскоро синьо и ясно, почваха да се набират черни, накъдрени облаци. Те нарастваха бързо, струпваха се един до друг като гигантски черни овци на пладнина. Долитаха далечни гръмотевични тътнежи.

Двама стражи пазеха нещастничките. Единият, седнал на пъна до самата яма, подпрял копието до себе си, подсвиркваше с току-що издялканата от него върбова свирка. А другият, легнал в краката му, бързаше да си навакса изгубения сън от нощното бодърствуване.

Внезапно съвсем наблизо изтрещя гръмотевица. Спящият се пробуди, привдигна се. Изфуча сърдито. И грабна лъка, опъна тетивата.

— Махай се, Гърме! — изрева той. — Запилей се по върхове и чукари!

И пусна стрелата, която бръмна нагоре. Такъв обичай имаха траките — да гонят бурята със стрели и прашки. После се върна, та седна до другаря си. И дали случайно или пък нарочно, с добро намерение, да чуе и Меда, подхвърли:

— Чу ли за Троил?

При тия думи сякаш огън опари нещастницата. Тя скочи, изправи се до стената.

— Какво? — запита безучастно другият.

— Видели го. Роб. Върти мелничен камък.

Стражът сви рамене.

— Туй е животът. Вчера заповедник — днес роб.

И продължи да надува свирката си.

Меда не можа да се сдържи.

— Кой? — запита тя, разтреперана от вълнение. Кой го е видял?

Оня се поозърна боязливо. И отвърна:

— Отде да знам! Тъй говорят. От ухо на ухо.

— А къде? Къде са го видели?

Той сви рамене.

— Някъде край Понта. Тиризис153 като че ли го думаха.

Клетата притисна с ръка сърцето си. Троил жив! Далече-далече. Но жив. Докато е жив, все има надежда. Макар и роб. Никой друг не може да му помогне. По-право мнозина могат, и Дромихайт може, ала не искат. Никой няма да помогне на отритнатия от Залмоксис. Никой — освен нея…

Само тя. Но как? Като и тя е обезсилена, безпомощна робиня. Кой да помогне първо на нея?

А бурята връхлиташе. Небето причерняваше, прихлупваше света подобно на осажден връшник. Вятърът се усилваше, зафучаваше като ранен рис. Мълниите зачестяваха. Отделните гърмежи почваха да се сливат в един непрекъснат тътен.

Двамата пазачи отново опънаха лъковете. Една след друга стрелите им политаха нагоре, без да уплашат духа на гръмотевицата. По тръстиковия навес затопуркаха едри дъждовни капки, по-често и по-често, докато накрая плисна същински порой. Мълниите затрещяха все по-наблизо и по-наблизо. Сякаш целият свят се срина върху им.