Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 51

— Смили се, царю! Затова съм дошла да те моля. Пусни го!

— А не знаеш ли, жено, че роб така се не пуска?

Тя издърпа вързопчето със скъпоценностите си. И му го подаде.

— Нося ти гиздилата си, царю. За откуп! Агатокъл се изумяваше все повече. Не можеше да повярва, че на света съществува такава обич. И такава женска вярност. Хрумна му нещо, хрумна му да я изпита докрай. И после да я възнагради щедро.

— Малък е тоя откуп — рече той уж недоволно. — Не стига.

Тя го гледаше, зинала от почуда и отчаяние. Отде можеше да знае цената на един роб в тоя чужд град?

— Е? — рече Меда накрая. — Напразно ли съм била път дотук? Няма ли да го пуснеш тогава?

Той се усмихна леко.

— Ще го пусна, защо да го не пусна? Но при едно условие…

— Казвай какво искаш?

— На негово място ти да останеш.

— Но аз… — запъна се Меда. — Аз само затова… Да бъдем заедно…

— Само тъй ще го пусна.

Тя погледна решителния израз на лицето му. Замисли се дълбоко. Какво трябваше да стори тогава? Да се върне ли назад? И да го остави в теглото?

Реши изведнъж:

— Ще остана! Само той да е свободен.

Тъй трябваше да стори. Единственото. Ако наистина го обичаше, ако наистина му желаеше доброто. Троил щеше да поскърби за нея, то се знае, ала накрай все щеше да се утеши. Щеше да намери друга. Важното беше той да е добре. Не Меда…

— Тогава иди при робините! — рече Агатокъл, доволен от хрумването си, още по-доволен, че в тоя неверен, лъжлив свят бе намерил истинска любов. — И чакай там!

Меда пристъпи в робското дворище. С подкосени колена премина покрай вързания Троил, който продължаваше да върти скрибуцащата мелница, и влезе в тъмното помещение на робините. Но нема сили да се отдели от вратичката, нема сили да му се нагледа.

Ето, синът на базилевса спази обещанието си. Ковачът пристъпи към роба, разчекна халката от врата му. Слисан от станалото, замаян от непрекъснатото въртене в кръга на мелницата, Троил тръгна навън с олюляващи се, като пиянски, крачки.

Един писец му подаде свит пергамент, с който му се даряваше свободата. После Троил излезе от двореца. Меда не можа да чуе каква заръка му бе предал досегашният му господар. Решил бе Агатокъл да изведе шегата си докрай. Затова нареди на предишния си роб да изчака пред двореца, за да му даде награда за вярната служба. И отсега се наслаждаваше на радостната изненада, що му готвеше. Отде можеше да допусне, че гетът нямаше търпение да чака, че бързаше час по-скоро да превари предателя Золтес, да спаси Дромихайт. И че веднага, щом получеше свободата си, щеше да зареже и Тиризис, и царската награда, и да запраши по пътя на север.

Меда се отдръпна назад в тъмната стая. Повече нямаше да го види. Направила бе за него всичко по силите си. И беше доволна от себе си. Ала без него не можеше да живее.

Тя отпра торбичката с отровата и изсипа в устата си горчивия прах. Преглътна с мъка. И се сви в ъгъла, зачака смъртта.

Тогава от двореца дотича една слугиня, изправи се отгоре й.

— Бързо! Господарят те вика!

Меда се надигна. Вече усещаше слаби болки в корема. И тръгна. Изправи се пред сина на базилевса. Зачака мълчаливо.