Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 48

Когато трясъкът поутихна, Меда надзърна нагоре. Щеше й се да попита още нещо. И видя. Двамата стражи лежаха един връз друг ударени от гръм, превърнати на въглени.

Преодоляла най-сетне ужаса от станалото, тя съобрази начаса и извика на струпаните край нея робини: Вдигнете ме! Ама бързо!

И те послушно я оставиха да стъпи върху раменете им. Меда се изкатери до върха на ямата, изпълзя навън. Тозчас спусна дървената стълба, та да излязат и другите, после хукна през полето. Трябваше да се спаси. Сега тя беше единствената надежда на Троил. Да превари тези, които щяха да тръгнат по следите й. Сякаш небето и неговият владетел бяха пратили тази хала, за да й дадат изгледи да се спаси.

Нещастницата хукна направо, шибана от потоци вода, блъскана от пристъпите на вятъра, ослепявана от блясъка на светкавиците. Спъваше се в невидими ями, падаше в локви кал, ставаше и пак се втурваше напред. Задъхана, с бъхтещо в гърдите й пресилено сърце. Ала не спираше. Нямаше право. Трябваше да използува бурята, която й бе изпратила Бендида. Благосклонната. Защитницата на жените.

Тича целия ден през подгизнали от водата ливади, през полегнали от бурята ниви с пшеница, с ечемик и лимец, който наричаха тракийско жито; през начупени конопи и ленища. Да не я види никой, избикаляше струпаните на сушина под столетните дъбове стада и редките селца от кирпичени къщурки, покрити със слама и тръстика.

Чак по тъмно достигна селото. Никой не я видя, защото всички се бяха скрили от дъжда. Кучетата, познали я веднага, се смълчаха. Тя влезе в дома си. Щракна огнивото, запали лоеничето, след което затули с рогозка облепеното с говежди мехур прозорче. Бледото сияние затрептя по бедната уредба: по измазаните с глина стени, по които на дървени клинове бяха окачени грънците; по пезулите, където бяха прибрани иглите и дребните накити; по пъстрите рогозки на пода и ниската дъбова маса, оградена от четири пънчета вместо столове, по застлания с мечи кожи одър. От тавана висеха пушени бутове, семена, китки билки, кошници с ошав.

Меда знаеше. Със своята хубост и здраве не би могла да стигне безнаказано далечния Тиризис. Дори да се облечеше по мъжки, пак, щом напуснеше пределите на Гетия, другоземците щяха да я продадат в робство. Ни жена, ни мъж можеше да се промъкне. Само търговците. Ала те пътуват в големи кервани, познават ги всички, носят със себе си пергаменти, на които пише, че имат право да търгуват. Дори ако се предрешеше като просякиня, под окъсаните дрехи всеки щеше да познае здравото младо тяло.

Имаше един начин. Само прокажен може да се движи навред, без някой да го спре; само прокажения го не иска никой ни за роб, ни за приятел, ни за враг. Толкова е голяма погнусата от това проклятие, че всеки бяга от прокажения, нито го оглежда, нито го пита кой е и откъде е…

Тя свали дългия до петите сукман и бялата си риза, махна забрадката си, изу цървулите си. И измъкна от дървения скрин една стара дреха, с която отвяваше житото на хармана, отърка я още повече в саждите на огнището и чак тогава я облече. Нажежи върху пламъка на лоеничето острието на ножа, опря го на няколко места по лицето си. Скоро там се издуха едри воднисти мехури.