Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 46

Орития продължаваше бавно, сричка по сричка, като на сън:

— От глад умира катеричката, която крие лешниците си само в една хралупа.

Агатокъл бързаше да проумее смисъла и на тоя намек. Дали наистина боговете потвърждаваха хрумването на баща му да раздели богатствата си на няколко места — както катеричката крие запасите си из много хралупи в гората.

И все пак не това го вълнуваше най-много, не златото. Повече другото — съдбата на баща му, на цялото царство. Затова чакаше да чуе думи за най-важното.

И ги чу.

— Лъвът се готви за скок — добави Орития. — Лъвски скок. Ала не стига само лъвската сила. В подземието има злато. Злато за пръста, златото на славата. Великия с него изявяваше властта си. Великия каза: „За най-силния!“ Който носи златото на пръста си, ще властвува над света.

И за тия забулени слова Агатокъл се досети. Научил бе това, което му беше нужно. Ставаше дума за пръстена, който Александър бе показал на Пердика. Този пръстен, който си бе присвоил Пердика, докато Лизимах му го отне. Ала кой знае защо — дали защото още не се смяташе равен на Великия, не бе посмял да го сложи на ръката си, а го бе скътал ведно с другите си скъпоценности в съкровищницата на Пергам.

И сякаш, за да не остане повече съмнение, Орития се изправи сред дима с разперени ръце и изкрещя:

— Пръстенът на Александра! Пръстенът на славата!

Олюля се и рухна безчувствена на пода.

Саможертвата

Залмодегик се бе показал милостив. Вместо да бъде принесена в жертва на Бендида151 — посредницата между хората и Залмоксис152, Меда беше отредена за продан в робство ведно с двадесетина други нещастнички, незадоволили с хубост или трудолюбие досегашните си стопани. Всички бяха натъпкани в робската яма, дълбока шест-седем стъпки и покрита с лек тръстиков покрив.

Меда, отчаяна и обезверена, се бе свила в единия край, опряла гръб в стената, и чакаше покорно ориста си. Напразна се бе оказала помощта й, не бе успяла да спаси мъжа си. Изчезнал бе Троил. И никой не го бе видял. Тъй бе угаснал нейде, захвърлен край града и зверовете бяха разнесли костите му из степта. Вълци и лешояди. И бездомни псета, по-настървени от вълците.

Тежка беше съдбата на жената у гетите. Омъжеше ли се, все едно ставаше робиня. И при бедните, и при знатните, що могат да издържат цели хареми. Защото мъжете купуват жените си от бащите им също като робини.

Троил, макар вече от първенците, издигнал се сред другите с храброст и сила, не подражаваше на истинските аристократи. Като повечето селяни, като баща си и дядо си, и той живееше добре с единствената си жена. Меда имаше сърце да му даде грижи и нежност, достатъчни да стоплят скромния му дом, изграден по древния обичай близо до бащината му хижа, редом с хижите на другите му братя в общ двор. А наоколо десетина такива, семейни общини образуваха селото.

Ако беше сигурна, че Троил е умрял, щеше да умре и тя. Защото освен него си нямаше никого на тоя свят. Не беше отдавна то, само преди година. Тежък мор покоси селото им. Тя самата, със собствените си ръце зарови в гробовете и баща, и майка, и братя. Обезумяла от мъка, бе тръгнала из гората — къде да е, само да избяга от спомена. Така я нападна мечката — стръвницата. И ако не беше Троил, мъката й щеше да се е свършила отдавна. Ала друго бе отсъдил Оня, що дарява безсмъртие — първо да изпита блаженството, а след това — и горестта. С първия удар на вярното си копие Троил бе повалил звяра. После я бе отвел у дома си.