Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 108

Лизимах стисна челюсти. Нямаше друг изход сега. Трябваше да пресрещне Деметриус. А после… После щеше да му мисли… Какво толкова му пречеше да се отметне после? Нима спазваха сключените договори и Филип, и Александър — всички, когато нямаха изгода?

И пак — онова противно чувство, че нещо е изгубил, че е забравил дори какво е изгубил. Че оня гаден пристъп, като след дивашко препиване, отново ще дойде…

А сега, сега най-опасен беше Деметриус…

Той стана, вдигна рога с вино.

— Да бъде тъй, Дромихайте! — рече той.

И пристъпи към победителя си. Двамата пресушиха роговете и се прегърнаха при ликуващите възгласи на приближените си. После, хванати за ръце, излязоха навън.

Там народът също пируваше. Гети и доскорошните им пленници разкъсваха печените волове и пресушаваха роговете с вино. Тук-там траките играеха бойните си танци. Те подскачаха лудо, размахали мечовете. Биеха се привидно настървено, някои се преструваха на убити и победителите им сваляха въображаемото снаряжение. Други ги изнасяха уж да ги погребват. После отново подхващаха боя. До пълно изтощение.

Отстрани потропваха своите кротки хора жените и момите с празнични носии, с разноцветни забрадки на главите.

Един телохранител удари щита си с ръба на меча. И извика:

— Базилевсът ще говори! Слушайте!

И сред настъпилата тишина Лизимах опита да извиси глас:

— Храбри мои воини? Току-що сключихме мир и вечен съюз с мъжествените гети. Обещавам на доблестния Дромихайт моята дъщеря за жена!

Радостни гласове изпратиха думите му. Той продължи:

— Ала Деметриус подло е нападнал Тракия. Нямаме право да празнуваме и се веселим! Длъжни сме да пресрещнем коварния враг, за да го накажем! Тръгваме в полунощ!

Точно в полунощ войската му беше готова за път. Строгата елинска дисциплина, от която се възхищаваше Дромихайт, отново бе споила победената армия.

Двамата владетели се прегърнаха пред очите на всички за сбогом, после Лизимах се метна коня си и поведе колоната.

Едва излязъл от гетското градище, и усети, че пристъпът отново наближава. Тръпките полазваха между плешките, стягаха гърлото, изтласкваха въздуха от дробовете му. Той се мъчеше да не издаде смута, който го обхващаше, а не успяваше. Стискаше зъби. Искаше с воля да победи болестта.

Сигурен беше, че е изгубил нещо. И все не можеше да си го спомни. Паметта му избледняваше, избледняваше…

Той отиваше на юг, като си повтаряше трескаво: „Срещу Деметриус! Срещу Деметриус!“ А в същото време беше забравил другото — че се тъкмеше да подчини Гетия и Скития; забравил бе Великата си цел; забравил бе Тиризис и съкровището, което почиваше никому неизвестно в подводната пещера; забравил бе и злочестата прорицателка, ключът на чийто затвор се намираше у него… И никой друг не можеше да й отвори.

Амага

Никой не разбра, че Агар е загинал. И Москон, и Скил го чакаха дълго в устието на Истър, край остров Певка283, където се укриха от бурята и където по уговорката трябваше да ги подири Орик, след като се раздели със скита.