Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 106

— Мир! — прекъсна го народът. — Мир!

И Дромихайт веднага даде заповед да освободял пленника, да му приготвят баня по елински обичай и най-хубавата стая на втория етаж, където се намираха царските покои. И да му предадат, че вечерта царят го кани на пир.

В града настана оживление. От селата заприиждаха тежки тракийски биги279, натъпкани с храни и вино. Лумнаха, огньове, върху които се печаха на шишове овни и телета. Гетите облякоха празничните си премени, навред се понесоха песни и смехове.

Вечерта Дромихайт, облечен в снежнобяла тържествена одежда, посрещна досегашния пленник прав насред пиршествената зала в тирсиса си, където вече се бяха събрали всички гетски първенци и освободените стратези и хипарси280.

Лизимах влезе с предишната си стегната походка. Мъчеше се да си дава вид на дързост и самоувереност. Ала безуспешно. Причина за това не беше само поражението му. И великодушието на победителя, което за човек като Лизимах беше равностойно на най-тежко наказание. Имаше още нещо — тягостното чувство, което оставаше в гърдите му след всеки пристъп на тайнствената болест. Чувството, че нещо е загубил, което няма да се върне никога; а не можеше да си го припомни. Не беше то обикновеното старческо забравяне. Друго беше — нещо зловещо, свързано със страданието му, последица на тая проклета болест. И боязън — че пристъпът ще се повтори, че всеки миг може да го срази със стрелата на безумието. Той стоеше насреща, учтиво усмихнат, но смутен, все още непроумял добре как се бе озовал в това трагично състояние. В замъглената му памет пробягваха неясни спомени: за опожарена степ, за затрупани кладенци, за отровна вода, за адска жажда — и толкова! Липсваше причинната връзка, която да обедини тая зловеща поредица. А беше все още достатъчно горд, та да иска обяснение за всичко това, да признае слабостта си.

Дромихайт му се поклони дълбоко.

— Хайре! — поздрави го той по гръцки. — Бъди здрав, Лизимах, единственият базилевс на елините!

— Хайре, Дромихайте! — отвърна въздържано базилевсът.

Вождът протегна двете си ръце.

— Посрещам те не като пленник, а като скъп гост. Защото знам, не аз те победих, а жаждата. Никой не може да победи Лизимаха с оръжие.

Приятни бяха тия думи на базилевса и то пред всички — пред най-знатните гети и елини. Прие протегнатите ръце.

Домакинът го отведе до мястото му, изчака го да заеме отреденото му почетно столче. После седна до него. Насядаха и останалите. Лизимах познаваше тракийските обичаи, гостувал беше на много траки. Знаеше, че се хранят седнали, а не полулегнали като елините. Слугите се разтичаха, поставиха пред всекиго по една ниска тракийска масичка. Царят разчупи топлите димящи хлябове, та подаде всекиму по къшей. После раздроби с ръце месото и също предложи на всекиго по късче. Виночерпците припнаха да наливат вино в роговете.