Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 104

Поставиха го на носилка, понесоха го напред. Поведоха всички пленници на север, нататък, накъдето бяха тръгнали с толкова надежди за лека победа и за плячка, а сега кретаха жалки и безпомощни, без да знаят каква съдба им е отредена от победителите, с които дори не бяха премерили оръжие.

Скоро достигнаха гетския обоз, където им раздадоха храна — хляб и сушено месо. И пак поеха на север.

На другия ден, когато вече виждаха дървените стени на гетската столица, Лизимах дойде в съзнание. Надигна се в носилката и се огледа. Видя след себе си обезоръжените свои приближени, видя яздещия редом с него Троил. И Меда.

— Къде ме водите? — запита глухо той.

Троил отвърна:

— На съд! Съветът на мъжете ще реши участта ти. Някакво досещане грейна в блуждаещия поглед на базилевса. Спомни си за жаждата, за поражението, за пленяването си. И изведнъж сякаш нещо се прекърши в него, той падна по очи. Заскуба косите си. Заплака като дете:

— О, богове! Как допуснахте това? Такъв позор! Как заради две глътки вода направих себе си роб? От базилевс се превърнах в роб…

И повече не стана. Смазан от отчаяние. И от срам. Не погледна как влязоха в града. Всъщност това не беше гръцкият полис — град държава. Това беше повече бойно укрепление, седалище на бойния вожд и на пълководците му. Траките живеят пръснати по селата си. И само при война се събират заедно. За отбрана или за нападение.

Отнесоха Лизимах в двореца, или както го наричаха траките — тирсиса275, каменна кула на два етажа сред конюшни и казарми, всички оградени с два реда висок плет, чиято междина беше запълнена с трамбована пръст. И го затвориха в подземието. Там да чака присъдата си.

А пленената войска натикаха зад един ров край града. Наоколо разставиха стрелците със запънати лъкове, зад които бдяха конниците, готови всеки миг да полетят, ако стане нужда.

Още същия ден се събра съветът на воините, на който имаха право да присъствуват и да вземат решение само мъжете, годни да носят оръжие.

Дромихайт, обкръжен от първенците си, даде знак да говорят.

Първи каза какво мисли един белобрад воин, по чието лице белезите от раните бяха повече от старческите му бръчки — а това беше знак на чест и му даваше право да се изкаже пръв.

— Храбри гети — започна той. — Залмоксис ни дари с лека победа. Да не я изпуснем тъй, както я спечелихме. Бащата на моя баща се е сражавал с елините. А неговият баща и неговият дядо, и неговият прадядо все са воювали с тях. Елините са ограбвали земите ни, заробвали са синовете и дъщерите ни. Затова аз казвам: Да отсечем главата на Лизимах! Да продадем в робство пълчищата му!

Надигна се след него друг. И той белязан със знаците на доблестта:

— Алчен е за кръв Лизимах. Да напоим и неговата глава с кръв така, както Зарина, сколотската царица, напои с кръв отрязаната глава на Кир Стари.

Мнозина знаеха това, повтаряха го певци и разказвачи, да вдъхват вяра у скити и траки, че и те могат да сразяват велики държави и завоеватели. Непобедима е била Персия, непобедим е бил цар Кир. Не му стигнал половината свят, решил и Сколотия276 да завземе, да покори и непокорните варвари. Ала не успял. Отрязала му главата Зарина.