Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 103

Не чакаха дълго.

Скоро дотича конник, пратеник на царя. Със заповед — да настъпят срещу Лизимах. Но не с вихрена атака като тракийци, а бавно, търпеливо. Само да го обградят. Да не започват бой, преди да са получили нова наредба.

И те настъпиха. Приближиха. Неприятелите, всъщност какви ли неприятели вече бяха те, ги бяха усетили. Които още имаха сили да се държат на крака, се изправиха тежко, вдигнаха щитове и копия, опитаха да образуват фалангите си.

Ала сега тези фаланги не вдъхваха предишния ужас. Оредели бяха. Безсилни бяха. Сарисите270 не стърчаха тъй непоколебимо, както преди. Потръпваха в отслабналите ръце като трепетлики.

Гетите ги обкръжаваха бавно — стотици, хиляди, десетки хиляди сурови, брадати, намръщени воини, размахали застрашително оръжията си като някакво настръхнало чудовище, обвито с облак прах. Ето, затвориха напълно обръча. Стегнаха врага като в примка, като хайка за глигани.

Сам Дромихайт излезе с коня си пред редиците и извика:

— Предай се, Лизимах!

Няколко по-дръзки псилисти271 пуснаха към него стрелите си. Ала малко сили им бяха останали, не достигнаха да опънат както трябва тетивите на лъковете.

Соматофилархът272 Атробат опита да отвърне дръзко:

— Види се, не ни познаваш!

При такъв отговор цялата армия почва да блъска копията в щитовете и да крещи бойните си викове. Тоя път никой не мръдна, не се чу ни звук на съгласие. Мълчаха всички.

Царят изправи коня си.

— Искам да чуя Лизимах!

Ала базилевсът не се показа. Нито се обади.

Тогава Дромихайт се върна, даде някаква заповед. Тозчас гетите свалиха меховете с вода от гърбовете на товарните коне. Започнаха да я разливат в шлемовете, да пият шумно.

Въздействието на това непоносимо предизвикателство пролича начаса. Дори тези, които лежаха безсилно по земята, се надигнаха, запълзяха към водата между краката на по-здравите си другари.

Дромихайт се провикна отново:

— Който ми предаде оръжието си, ще получи един шлем вода!

Цялата Лизимахова войска зашумя. Един след друг, все повече и повече, на цели тълпи, прежаднелите войници притичваха или пропълзяваха до гетските редици и им оставяха копията и мечовете си. После жадно се нахвърляха на водата.

Макар че ясно личеше смутът в очите, не се предадоха само етерите273 и телохранителите на Лизимах. Продължаваха да стоят в боен ред, готови да продадат скъпо живота си.

Дромихайт губеше търпение пред това твърдоглавство. А и военачалниците му го увещаваха да не пилее ценно време. Той вече беше готов да даде заповед за настъпление, когато видя самия Лизимах, който се измъкна между телохранителите си, наметнат с няколко химатия274, с разчорлени бели коси, с изпито лице и трескави очи. Пристъпваше, олюлявайки се като пиян, и фъфлеше с неразбираем глас:

— Вода! Вода! Вода!

Сякаш не страшният базилевс, а някакъв малоумен жалък просяк — от тия, дето хленчат по кръстопътищата. След него безмълвно се предаде и цялата му свита.

Поднесоха му пълен шлем. Лизимах натопи цялото си лице в него, засърба шумно. Но още при втората глътка внезапно политна и се строполи в несвяст на земята.