Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 101

И тогава, едва излезли от завета на скалистия нос, разбраха защо няма мъгла. Неочаквано навлязоха в развълнувано море. Развихреният вятър ги брулна, сякаш ги блъсна с юмрук, а побеснелите вълни ги поеха върху разлудуваните си гърбове, заподхвърляха ги нагоре-надолу.

И тогава с трепет в очите видяха колко дълбоко газеше корабът им, претоварен от наблъсканото без мярка злато. Всяка малко по-висока вълна, всеки страничен плисък прехвърляше борда и шуртеше към трюма.

А бурята се усилваше, налиташе по-диво, по-настървено. Все по-сърдити, по-заплашителни се източваха водните зъбери. Изглеждаше, като че морето е избълвало от дълбините всичките свои чудовища, които се мятаха яростно с кристалносини пипала и запенени устни да увлекат жертвата си към дъното.

И сега Агар пак беше заел последното място, зад гърбовете на другите. На сигурно. И оттам, докато шепнеше горещите си молби към Фагимасад, успя да чуе подвикванията на гмурците, които не спираха да гребат:

— Дионисе, помогни! Дионисе!

И се сети. Дионис беше общ бог — и на траки, и на елини. На Дионис беше посветен и оня храм в Тиризис, където служеше сляпата жрица.

— Защо споменавате Диониса? — запита ги той, надвиквайки воя на бурята.

Най-близкият роб изкрещя в отговор:

— Дионис помага на моряците!

Агар усети как се вледенява сърцето му. Това беше гневът на Дионис. Тоя чужд бог отмъщаваше. Заради кражбата от светилището му.

И разтреперан от страх, той се изправи, та запокити далеч сред вълните златния ритон.

— Ето, връщам ти го! — провикна се Агар. — Мирни най-сетне!

Ала и след тая жертва морето не рачи да се укроти. Напротив, размята се по-лудо. Вълните все по-често взеха да преливат през борда. Водата в трюма се надигна разплискана, скри безредно натрупаното богатство. Хората зарязаха веслата, грабнаха мехове и амфори да я изхвърлят навън.

Напразно. Повече вода нахлуваше през борда от тая, която свареха да изчерпят. Корабът потъна още повече.

— Да изхвърлим товара! — провикна се накрая Орик пред ужаса от смъртта, успял да се отскубне от златната магия. — Иначе ще загинем всички!

Не повтори. Агар го прасна с меча си.

— Да не сте посмели! — изкрещя той, обезумял от алчност. — Или със златото! Или мъртви!

Сякаш чакал само тези думи, корабът се килна назад, загреба цяла планина вода, после заби в дълбините с кърмата напред, потъна изведнъж, както потъва хвърлено желязо.

В плен

Дромихайт продължи да преследва отстъпващите противници с главните сили на войската си, а Троил препусна напред начело на леката конница, за да им пресече пътя за бягство.

Не му беше трудно да ги проследи. Целият път на Лизимах беше осеян с конски и човешки трупове, над които се виеха орляци лешояди и гарвани.

Младият предводител едва сдържаше бойците си, особено по-леко въоръжените, които посягаха да скочат от конете си, за да свалят броните и шлемовете на мъртвите, да вземат хубавите им оръжия. Такъв беше законът на войната. Оръжието на победения враг е твое. И имотът. И животът му.