Читать «Дипломатически имунитет» онлайн - страница 179

— На станция Граф има петдесет хиляди невинни, адмирале… лорд ревизор! — Гласът й й изневери за миг, после тя заговори дори по-твърдо отпреди. — Съжалявам, лорд Воркосиган.

— Още не съм умрял — превзето я укори Майлс. Ново и крайно неприятно усещане се прибави към лепкавия страх, стиснал в юмрук стомаха му. — Ще изключа за секунда комуникатора си. Веднага се връщам.

Даде знак на Роик да остане на мястото си, после отвори вратата на кабинета, излезе в коридора, вдигна прозорчето на шлема си, преви се на две и повърна на пода. „Нищо не помага.“ С яден жест нагласи температурата в костюма на нормално ниво. Примигна да изчисти зеленикавите петна пред очите си, избърса уста, върна се в кабинета, седна на мястото си и отново се включи във връзката.

— Продължете.

Остави сърдитите гласове на Грийнлоу и Ворпатрил да жужат като тих звуков фон и се вгледа по-подробно в изображението от мостика. Един предмет трябваше да се намира някъде там… А, ето го — малка портативна криокамера с размерите на дипломатическо куфарче, внимателно положена до едно от празните командни кресла близо до вратата. Стандартен търговски модел, без съмнение закупена от някой склад за медицинска апаратура тук, на станция Граф, през последните няколко дни. Всичко това, цялата тази дипломатическа каша, тази застлана с трупове пътека през половината възлена връзка, двете империи на ръба на война — всичко се свеждаше до тази криокамера. Спомни си старата бараярска народна приказка за злия мутант магьосник, който държал сърцето си в кутия, за да го скрие от враговете си.

Да…

— Грийнлоу — прекъсна ги той. — Има ли начин вие да сигнализирате на Корбо?

— Определихме един от навигационните фарове — настроен е на каналите, които пилотите използват в режим на кибер-неврален контрол. Не можем да предадем гласово съобщение чрез него — Корбо не беше сигурен как би се транслирало спрямо променените му в работен режим възприятия. Но със сигурност можем да предадем някакво светлинно или звуково примигване с прост код.

— Съобщението ми за него е простичко. И спешно. Предайте му го, без значение как. Кажете му да отвори всички вътрешни херметични врати на средната палуба в централния цилиндър. Да изключи и охранителните им камери, ако може.

— Защо? — подозрително попита тя.

— Защото там имаме хора, които скоро ще умрат, ако не го направи. — Е, не беше лъжа.

— Добре — рязко отвърна тя. — Ще видя какво можем да направим.

Майлс изключи изходящата гласова връзка, завъртя се със стола си и даде знак на Роик да направи същото. Наведе се напред.

— Чуваш ли ме?

— Да, милорд. — Гласът на Роик се чуваше едва-едва през по-дебелата лицева преграда на работния скафандър, но достатъчно ясно — не им се налагаше да викат в това тихо, тясно пространство.

— Гриинлоу никога няма да заповяда или да позволи употреба на сила спрямо сетаганданеца. Нито на своя ударен отряд, нито на нашия. Не може. Заложен е животът на твърде много квади. Работата е там, че този й умиротворителен подход няма да помогне на станцията. Ако онзи ба наистина е убил планетарен консорт, и окото му няма да мигне пред няколко десетки хиляди квади. До последния момент ще обещава съдействие, после ще задейства биобомбата си и ще скочи, само заради слабата надежда, че хаосът, който ще остави след себе си, може да забави преследването с някой и друг ден. Следиш ли ми мисълта?