Читать «Свят на смъртта III» онлайн - страница 16

Сковани и несигурни като пръстите му, разстроените му мисли се мъчеха да налучкат някакво обяснение. Беше му се случило нещо, някой, а не нещо, го бе ударил. Бе взел пистолета му. И какво още? Защо не виждаше нищо? Нищо освен една размита червенина, когато си отвореше очите. Какво още липсваше? Със сигурност бойният му колан. Пръстите му се местеха напред-назад по кръста, но не го откриваха.

Изведнъж напипа нещо. Апаратът за първа помощ все още си стоеше в калъфа отзад хълбока му. Като внимаваше да не докосне бутона за освобождаване — изплъзнеше ли се от ръката му, край, — той прилепи опакото на ръката си до него и усети върху кожата си задействащото го бутало. Анализаторът забръмча тихо и през всепоглъщащата болка в главата си Джейсън дори не почувства подкожното убождане на спринцовките. След това лекарството започна да действа и болката взе да се притъпява.

А без умопомрачаващото й присъствие той вече можеше да съсредоточи онази нищожна част от съзнанието си, която все още не го бе напуснала, върху проблема с очите. Те не можеха да се отворят — нещо ги беше слепнало здраво. Нещо, което би могло да бъде, но би могло и да не бъде кръв. Все пак вероятно беше кръв, като се имаше предвид състоянието на главата му, и той се усмихна, че бе успял да доведе докрай този сложен низ от мисли.

Съсредоточи се върху едното око! Върху дясното. Сега го стисни здраво, докато те заболи, после дърпай клепачите да го отвориш. Стисни го отново! Дърпането и стискането свършиха работа, сълзите действаха като разтворител и той усети как лепнещите му клепачи взеха да се разделят.

Нажеженото до бяло слънце блесна право в очите му и го накара да премигне и да погледне встрани. Движеше се по равнините заднишком върху гърба на някакво животно, което непрекъснато го подхвърляше и друсаше, а току пред лицето му имаше нещо като решетка. Слънцето докосна хоризонта. Беше важно, непрестанно си казваше той, да запомни, че слънцето е докоснало хоризонта право зад него, или може би малко вдясно.

Вдясно. Залез. Малко вдясно. Отново го унасяше — от лекарствата в апарата за първа помощ и травматичния шок. Но все още не напълно. Залез. Отзад. Вдясно.

Когато и последният бял отблясък се скри зад хоризонта, той затвори измъченото си око и този път с облекчение изпадна в безсъзнание.

* * *

— ………! — някакъв глас изръмжа неразбираем поток от звуци. Но острата болка в хълбока не му позволи да размишлява и Джейсън се изтърколи, като в същото време се мъчеше да се изправи на крака. Нещо твърдо го удари по гърба и той се стовари на четири крака. Време беше да отвори очи, реши той, докосна слепналите си клепачи и успя да ги отдели. Един поглед му беше достатъчен да се убеди, че е бил далеч по-щастлив със затворени очи, но вече беше твърде късно за това.

Гласът принадлежеше на едър, плещест мъж, стиснал двуметрова пика в ръце, с която ръгаше Джейсън в ребрата. Когато видя, че пленникът е седнал и отворил очи, той издърпа пиката, облегна се на нея и започна да го изучава. Джейсън се досети какви ще бъдат взаимоотношенията им, когато разбра, че се намира в подобна на камбана клетка от железни пръти, чийто връх почти се опираше в главата му при седнало положение. Той се облегна на решетката и взе да разглежда похитителя си.