Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 50

Избухването на графа усмири Тес и тя разсеяно се загледа в пейзажа — мислеше за реакцията си, когато погледна барон Мандъвил. Изплаши се, но не знаеше защо — при вида му инстинктивно й се прииска да побегне. При споменаването на името Мандъвил нещо дълбоко в нея трепна, но дали защото името й се стори познато, или защото имаше някаква по-дълбока лична причина, тя не знаеше.

Въздъхна тежко. Беше ужасно да не знаеш името си. Запита се дали някога ще си спомни коя е и откъде идва. Дали имаше някой някъде, който да я обича? На когото да липсва? Дали сега някой отчаяно не я издирваше?

Никълъс чу въздишката й. Извърна се и тайно я погледна. Изражението й се заби като нож в гърдите му и го накара да почувства още по-дълбока вина. Беше наясно, че насила я е отвлякъл — беше дори ужасен от действията си — но не можеше да контролира безумния импулс, който го подтикна да я вземе със себе си. Потушаваше чувството на вина като си повтаряше, че няма да я нарани, ще я закриля и ще се отнася с нея много по-добре от този, заради когото бе попаднала в тази ситуация. Но все пак не успя напълно да се пребори с вината си.

Никога не бе постъпвал толкова жестоко и непонятно, и поклати глава при мисълта за собствената си глупост. „Сигурно съм полудял“. Но знаеше, че не е това. Някаква друга емоция го беше подтикнала, и въпреки че съзнаваше грешката си и изпитваше вина, това не променяше нищо — пак щеше да постъпи така само и само да задържи това пленително същество до себе си.

— Знаеш ли, няма да е толкова лошо. Аз съм щедър и се кълна, че няма да се отнасям зле с теб — изрече тихо той и победоносно й се усмихна. — Разбирам, че не е това, което си планирала, но толкова ли ужасно ще е, ако си ми любовница? — И дрезгаво добави: — Да споделяш леглото ми.

Погледите им се срещнаха и на Тес силно й се прииска да прати по дяволите всяка предпазливост и да признае, че да споделя леглото му не е чак толкова лоша съдба. Странно, но и той й се струваше толкова познат, толкова близък, сякаш беше виждала и преди тази усмивка, беше усещала устните му върху своите и почувствала магията на прегръдката му. Щеше да бъде толкова лесно, ако се съгласи с него, да остави нещата да се случат, но нещо я възпираше, предупреждаваше я, че ще е безкрайно глупаво, ако го направи.

Успя да се измъкне от пленителния му поглед и едва промълви:

— Сигурна съм, че си мислиш, че постъпваш правилно, но докато не разбера коя съм и в какво положение се намирам, не мога да се съглася на такава уговорка. Няма да е честно спрямо семейството и приятелите ми — възможно е дори да имам годеник… и ако той съществува, вече достатъчно му измених.

Никълъс сви устни.

— Разбирам. Продължаваме с тази игричка, така ли?

— Това не е игра!

— Не е ли, моя скъпа Доли? Не е ли доста хитра игричка да ме накараш да повярвам в това, което твърдиш? Игричка, с която да предизвикаш симпатията и загрижеността ми?