Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 32

Погледът й падна върху устните му и замечтано се плъзна по извивката. Желанието да я докосне със своите устни стана изведнъж неудържимо. Знаеше какво ще е усещането, когато го стори… Без да осъзнава какво прави, обзета от страстта да бъде в прегръдките му, тя бавно започна да се приближава към него.

Също толкова слисан, Никълъс я обгърна силно с ръце, наведе глава и устните му срещнаха нейните. Погълнат от сладостта й, той я притегли по-близо, за да усети топлината на тялото й.

Целувката му беше точно такава, каквато Тес си я представяше. Тя му отвърна пламенно като притискаше тяло към неговото. Целуваха се безкрайно дълго, без да обръщат внимание на бушуващата буря или на странното внезапно и непреодолимо привличане помежду им.

Едва когато ръката му обхвана малката й гърда и пръстите му напористо дръпнаха зърното под износената розова рокля, Тес се върна към действителността. Смаяна от това, колко лесно бе попаднала в ръцете му, ужасена, че въобще се е озовала там, тя силно се отдръпна.

— О, недей — възкликна тя почти без дъх, като не можеше да повярва, че е в прегръдките му и са се целували. — Моля те, пусни ме — станала е грешка.

Замаян, все още под влияние на най-силната страст, която бе изпитвал в живота си, Никълъс забеляза ужаса в очите й. Грешка ли? Нямаше никаква грешка. Бързото сърцебиене, силният копнеж, който преобръщаше стомаха му и пулсиращата болка между бедрата не бяха никаква грешка. И преди бе желал други жени, но не както сега. Никога, колкото сега! Когато я целуна сякаш го обля лъч светлина — дори сега се чувстваше като изпепелен от силен огън. И това тя наричаше грешка?!

Когато страстта му се поохлади, той, също като Тес, осъзна странните си действия и прегръдката му се разхлаби. Дали не полудяваше? Тя бе непозната — обикновена прислужница — и въпреки че се беше въргалял с доста леки момичета в миналото, не бе попадал в подобна ситуация. Той лесно разпознаваше страстта или внезапното желание да усетиш как устните и тялото й ще се свържат с твоите. Притесняваше го странното чувство за притежание, за закрила, примесена с копнеж към тази жена.

Погледът му бе суров и когато Тес пъргаво се отдръпна от него, той изръмжа:

— Коя, по дяволите, си ти? Как се казваш?

Устните й още горяха от целувката му, а сърцето й биеше странно.

— Доли. Викат ми Доли — почти без дъх отвърна тя.

Никълъс се намръщи. Защо нещо не му звучеше както трябва? Защо имаше чувството, че тя го лъже? Озадачен от реакцията си, отчетливо произнесе:

— А семейството ти? Кои са те? Къде са?

Войнствената му стойка пред камината и въпросите му я изпълниха с неописуем ужас.

— Т-те не са оттук, т-те са в Лондон — заеквайки, отвърна тя.

— А ти как попадна на работа в „Черното прасе“? Не е ли това голяма промяна за теб — от суматохата на Лондон да попаднеш в идиличното спокойствие на Кент?

— Обичам провинцията — отвърна в защита тя, осъзнавайки, че е истина.

Провинцията наистина й харесваше. Може ли да е казала истината, без да го знаеше? Дали семейството й бе в Лондон и дали тя бе напуснала града, защото предпочиташе тишината на природата? Прехапа устни, отчаяно й се прииска да има някой, към когото да се обърне — някой, който да й помогне да разсее гъстата сива мъгла в главата си. Почувства се толкова безпомощна и самотна, толкова изплашена и несигурна…