Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 126

Тес не знаеше как да приеме думите й, но усети, че опасенията й малко по малко се разсейват. Срещата й с лейди Шерборн беше едно от препятствията, с които трябваше да се справи през последните няколко дни и се изненада колко много значеше одобрението й за нея. Прехапа устни. Това не би трябвало да има значение, но все пак беше благодарна на лейди Шерборн за дружелюбното й отношение.

Погледна към Ник и при вида на страстта, искряща в черните му очи, сърцето й подскочи. Беше лудост да изпитва дори и най-малкото щастие за брака им, но, за Бога, беше точно така. Изкриви устни от съжаление. Чувството й на щастие беше странно и не можеше да обясни усещането, че всичко е правилно, че е на мястото си… че се е прибрала вкъщи след дълго и опасно пътуване. Беше странно, особено след като упорито се убеждаваше, че е напълно против идеята да се омъжи за Никълъс Талмъдж още от самото начало.

Тес въздъхна и разбра, че не би трябвало да е изненадана от променливите си чувства — въпреки всичко тя обичаше Никълъс и макар, че той може би не я обичаше, беше доказал, че е благороден мъж. Пък беше и невероятно привлекателен, откровено си призна тя, а според чичовците й и доста заможен и щедър. Беше и мил — виждаше се от начина, по който се отнася към баба си. Едва ли някоя жена би останала разочарована от мъж като съпруга й.

Почувства как Ник деликатно обхвана кръста й и я притегли към себе си и се развълнува, усещайки топлината на тялото му до своето. Дишането й внезапно се ускори като си помисли за предстоящата нощ. Сега той беше неин съпруг, бъдещето им беше неизменно свързано…

— За довечера ли си мислиш? — дрезгаво прошепна Ник в ухото й. — Аз да. Всъщност нямам търпение тези гости да си отидат и да те имам само за себе си — леко я целуна по слепоочието. — Липсваше ми през последните няколко дни, съкровище — и въпреки че лелите ти са много приятни жени, а Рокуел са ми добри приятели, ми се искаше да ги няма — все някой от тях е наблизо и не сме оставали насаме дори и за един миг от сряда вечерта.

Ник се оплакваше с право. Роднините й зорко ги следяха — нямаха възможност да се срещнат насаме и Тес не знаеше дали да се радва за това или не.

Усмихна се насила.

— Ако правилно си спомням, ти беше този, който покани лелите ми да останат в имението Шерборн, докато нещата с Авъри се уредят.

— Да, така беше — небрежно отвърна той. — И предполагам го направих от чисто егоистични подбуди — нима не е възможно да съм го сторил, за да ти се харесам? Или за да имаш близки хора до себе си през първите дни в имението?

Изненадана, Тес го зяпна.

— Нима? — попита недоверчиво тя, не се беше сещала за това досега.

Той се усмихна.

— Боя се, че тази загадка, съкровище, сама ще трябва да отгатнеш.

Палас ги приближи и след като целуна внука си по бузата, каза:

— Май събитията от последните няколко дни напълно ме изтощиха. Вече се оплаках на другите и те ме посъветваха да се оттегля. Така че желая и на двама ви дълъг и щастлив живот заедно, аз ще се качвам горе.

— Наистина ли, бабо? Наистина ли ни желаеш дълъг и щастлив живот заедно?