Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 119

За Ник тази нощ нямаше да има сън. Остави братята Рокуел да се грижат за кулата като ги предупреди за нападението над Тес и за подозрението му, че е работа на контрабандистите и че трябва да са нащрек. Като пристигна в Шерборн събуди Лъвджой и му даде заповедите си. Изкъпа се набързо, преоблече се, хапна и тръгна за Лондон.

Въпреки че имаше да свърши много работа докато е в Лондон, Никълъс успя да си уреди среща с Роксбъри. След като изслуша обърканата му история с непроницаемо изражение, Роксбъри най-накрая каза.

— Значи поздравления — ще се жениш?

Никълъс тъжно се усмихна.

— Така изглежда, сър, и въпреки че обстоятелствата са скандални, не съжалявам за нищо.

Роксбъри кимна и тихо добави:

— Трябва да те поздравя за това, което си открил за толкова кратко време. Мислех, че ще минат седмици преди да успееш да влезеш в контакт с тях. Информацията ти за този „джентълмен“ и за нападението над твоята дама са доста интересни. Склонен съм да се съглася с предположението ти, че именно той може би е нашият мистър Браун — в очите му се появи закачлив пламък. — Като имам предвид отличната ти работа, мисля, че за известно време… поне за няколко дни, можеш да забравиш за контрабандистите и да се концентрираш върху младата си съпруга.

Никълъс се усмихна и кимна.

— Така и възнамерявах да направя!

Докато Ник се усмихваше, на Авъри съвсем не му беше до това, когато се върна в имението Мандъвил. Прибра се там късно следобед в неделя, точно когато Ник се срещна с Роксбъри. Подаде юздите си на Лоуъл, който беше изтичал да го посрещне и изсумтя.

— Тя върна ли се? Има ли някаква вест от нея?

Лоуъл поклати глава и реши да остави на Колмън да съобщи новината, че и двете лели също са изчезнали. Като видя гневното изражение на Авъри, Лоуъл с охота заведе конете до конюшнята и прекара там известно време като ги почистваше — нещо, което обикновено смяташе, че е доста под нивото му.

Авъри влетя в тихата къща и се отправи към кабинета си, където свали пелерината и ръкавиците си. Позвъни нетърпеливо за Колмън и, разхождайки се из стаята, обмисляше какво ще направи с Тес веднъж щом я спипаше. Нито за миг не се съмняваше, че ще може да я открие.

След няколко минути Колмън влезе в стаята притеснен.

— Позвънихте ли, сър? — попита нервно той.

Авъри, който разсеяно гледаше през прозореца и ругаеше съдбата, и в частност Тес Мандъвил, се извърна и го погледна.

— Разбира се, че позвъних, глупако! Доведи веднага онези две мошенички отгоре. Искам да говоря с тях и този път няма да бъда толкова добър.

Колмън пребледня.

— Лоуъл не ви ли каза?

Авъри присви очи.

— Да ми каже какво? — изрева той заплашително.

Колмън едва преглътна и изруга наум иконома.

— Дамите ги няма — тръгнали са си.

Авъри се плъзна със скоростта на змия и сграбчи Колмън за реверите, като силно го разтресе.

— Какво искаш да кажеш с това, че са си тръгнали?

Колмън се задави, като си спомни предишни гневни изблици на господаря си.

— Изчезнаха снощи. Занесохме им вечеря към осем и след час Лоуъл прибра подносите и заключи вратата — не можеше да понесе гнева в погледа на Авъри, затова се извърна встрани и измърмори. — Тази сутрин като им носех закуската вратата беше разбира, а стаята — празна. През нощта някой трябва да е бутнал вратата и да ги е извел.