Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 120

Авъри стисна по-здраво реверите му и саркастично произнесе:

— И предполагам, че с Лоуъл не сте чули нищо?

Когато Колмън тъжно кимна, той отново го разтресе.

— Двамата вероятно сте били толкова пияни, че не бихте забелязали и ако цяла армия се вмъкне в къщата. Защо ли, по дяволите, ви държа? Дадох ви една проста задача — да наглеждате две жени, а вие ги пуснахте да избягат!

Колмън се сви, сигурен, че Авъри ще го удари, но той просто го блъсна настрани и язвително каза:

— Ако ти и онзи глупак Лоуъл не искате да се окажете без работа, за в бъдеще изпълнявайте по-добре заповедите ми! Сега се махай оттук и ми донеси нещо за ядене. Кажи на Лоуъл да дойде, искам да говоря с него.

Останал сам в кабинета, Авъри крачеше гневно насам-натам, а ядът го изяждаше отвътре. Очевидно преди да открие Тес, трябваше да намери пари от другаде. Мистър Браун просто трябваше да бъде малко по-щедър — независимо дали влизаше в сделката им или не. Усмихна се лукаво. Като си помисли само каква катастрофа очакваше мистър Браун, ако дори и една дума достигнеше до ушите на подходящите хора, Авъри не се усъмни, че желанието му ще бъде удовлетворено. Усмивката му бързо изчезна и той стисна юмруци. Когато отново спипа тази червенокоса мръсница… радост си представи няколко начина за изтезание, но при пристигането на Лоуъл мислите му бяха прекъснати.

Авъри се държа също толкова гневно и с него, дори го удари, преди да му заповяда да му покаже разбитата врата. Загледа се намръщено в нацепеното дърво, умът му работеше трескаво.

Остави двамата си слуги и се върна в кабинета си, за да обмисли сполетялата го неприятност. Сигурно Тес стоеше зад бягството на лелите си. Съмняваше се, че точно тя е разбила вратата, но подозираше, че е замесена. Което означаваше, че е някъде наблизо… На сутринта щеше да изпрати непохватните си слуги на разузнаване. Присви очи — след мъмренето днес нямаше да посмеят отново да се провалят. Щеше да открие Тес и тогава…

Без да подозира за коварните планове на Авъри относно Тес, Ник напусна Лондон преди здрач същата вечер с разрешителните, пъхнати на сигурно във вътрешния джоб на сакото му. Нямаше шанс да пристигне вкъщи преди да се е стъмнило, но искаше да измине няколко мили преди да спре за през нощта.

Черното небе беше вече изпълнено със звезди, когато спря пред голяма гостилница. След като се нахрани обилно, изморен се тръшна на леглото и заспа веднага.

Когато се събуди на другата сутрин сънливо се огледа и в първия момент не можа да си спомни къде се намира. Изнерви се — нищо не му изглеждаше познато и за секунда дори не можа да се сети как се е озовал на това място. Едва когато видя сакото си преметнато върху близкия стол, всичко си дойде на мястото. Ами, ако Тес казваше истината за загубата на паметта си?

Присви устни. Сега нямаше причина да се съмнява в думите й и отново изруга. Веднага щом я видя, трябваше да разбере, че Тес не е една от слугините, които се срещат по гостилници като „Черното прасе“. Но кой знае, може би го беше усетил. Проблемът беше, призна си той отвратен, че я желаеше както никоя друга жена досега и не можеше да позволи нещо да застане на пътя му — дори и фактът, че тя съвсем явно не принадлежеше на мястото, където я беше намерил. Ако беше поне наполовина джентълмен, за какъвто се смяташе, щеше да й се притече на помощ, а не да я обезчестява и насила да я прави своя любовница.