Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 116

Прати истината по дяволите и бързо каза:

— В един момент аз и графът останахме сами. Държеше се мило с мен и аз рискувах и му разказах историята си — преглътна мъчително и продължи. — Съдейки по говора и маниерите ми, той каза, че едва ли работата в „Черното прасе“ е част от миналото ми. Бях ужасно изплашена да не би човекът, от когото се страхувах да ме открие и затова в сряда сутринта той ме докара тук. Оттогава дискретно се опитваше да открие коя съм.

Хети и Мег погледнаха героя на разказа с благодарност.

— Много сме ви задължени, лорд Шерборн — промълви Хети.

— Май станахте спасител на цялото ни семейство — съгласи се Мег. — Кой знае каква зла участ щеше да сполети скъпата ни племенница, ако не се бяхте намесили навреме.

Историята може и да изглеждаше правдоподобна на лелите, и въпреки че Рокуел не се славеха с интелекта си, те не летяха из облаците, затова тя им се видя доста измислена. Освен това добре познаваха Ник…

Рокуел смръщи вежди и настоя.

— Това ли е истината? Това ли се случи, Шерборн?

— Звучи ми като пълна измислица! — изръмжа Алекзандър, погледът му беше съсредоточен върху лицето на Ник.

Със загадъчно изражение Никълъс погледна наведената глава на Тес.

— Нали чу младата дама — бавно отвърна той. — Нима се съмняваш във верността на думите й?

— Не става въпрос за това! — избухна Рокуел. После тъжно погледна Хети и Мег и изръмжа. — Трябва да говорим насаме.

— Не, не е нужно — твърдо каза Никълъс. — Ако имаш да казваш нещо, кажи го сега.

По-малко притеснен от присъствието на дамите, Алекзандър кимна.

— Работата е там, Ник, че те познаваме — ходили сме заедно по жени и след като си видял такова съблазнително младо същество като Тес в „Черното прасе“ не ми се вярва да си пропуснал възможността…

Стаята се изпълни с мъртвешка тишина, всички мигновено разбраха как може да свърши всичко това. Със силно разтуптяно сърце Тес тъжно погледна напрегнатите лица на тримата мъже. Знаеше, че е рисковано когато скалъпи историйката си, но се надяваше съдбата най-накрая да е благосклонна към нея. Но очевидно не! Трябваше да каже нещо, да направи нещо, да се намеси преди да се произнесат фаталните думи, които щяха да поставят чичовците й в единия край на полето за дуел, а Никълъс в другия.

Никълъс стрелна Алекзандър с черните си замислени очи.

— Да не би да ме обвиняваш, че съм прелъстил племенницата ти? — спокойно попита той.