Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 115

Едва когато приятелите му се поуспокоиха, Никълъс си спомни, че Джени е тук и наблюдава цялата сцена. Погледна я, очите й бяха широко отворени и каза:

— Мисля, че засега това е всичко.

Джени се сепна и бързо изчезна в кухнята. Никълъс подкани всички отново да влязат в гостната.

Първата изненада и облекчение от това, че Тес е в къщата на Никълъс започнаха да се уталожват, заместени от много неудобни въпроси. Вече никой не изглеждаше щастлив.

Тес се настани до огъня с краката свити под вълнения шал. Изражението й беше неразгадаемо — някаква смесица от разкаяние, умора, отчаяние и облекчение. Никълъс стоеше наблизо пред нея, облегнат на камината, лицето му изглеждаше строго и сковано. Другите ги наобиколиха. Настъпи тишина, нарушавана само от пращенето на съчките в огнището.

На Тес тишината й се струваше оглушителна и точно когато си мислеше, че ще изкрещи, ако някой не каже нещо, Рокуел се прокашля и направо попита.

— Добре, Ник, какво става тук? Как така племенницата ми е по нощница в къщата ти?

— Защо не попиташ младата дама? — сурово отвърна Ник. — Тя е тази, която има отговор за всичко.

Изведнъж погледите на всички се насочиха към Тес, която започна нервно да се върти на стола, опитваше се да намери точните думи, с които да разкаже случилото се. Погледна умолително Хети, която с окуражителна усмивка се наведе напред и хвана студената й ръка.

— Кажи ни, Тес. Какво стана, след като напусна имението Мандъвил вторник вечерта?

— Да, мишле, бихме искали да заем — обади се Алекзандър. Очите му бяха мили, въпреки напрегнатото изражение.

Тес си пое дълбоко въздух и като задържа поглед върху пръстите си, с които мачкаше края на халата, започна своята история. Набързо разказа събитията от онази нощ: бягството от имението, бушуващата буря, бясното препускане по тесните пътечки в непрогледната тъмнина и неочакваната среща с контрабандистите. Тогава погледна Никълъс право в очите и отчетливо каза.

— Когато се събудих на другия ден следобед, паметта ми беше изчезнала. Не знаех името си, нито откъде идвам или накъде отивам. Нищо.

Никълъс не пророни и дума, само леко сви рамене и отпи от брендито си, като че пренебрегваше думите й. На Тес й идваше да го зашлеви.

— О, горката ми Тес! — възкликна Хети. — Сигурно си била ужасена.

Тес обърна поглед към леля си и леко се усмихна.

— Да, много — призна тя. — Но трябваше да тръгна нанякъде — не можех да остана и да лежа там. Исках да ме разпознаят, но в същото време помнех, че се страхувах от някого — сега разбирам, че е било от Авъри.

И тя тихо продължи разказа си за заплетеното си пътуване, за фермера, чийто кон се казваше Доли, за това как попаднала на гостилницата „Черното прасе“ и се представила за сладураната на брата на собственика, която очаквали да дойде от Лондон. Не пропусна нищо, едва когато дойде моментът, в който се появяваше Никълъс, взе да се запъва и да спира.

Изчерви се и въпреки че усещаше топлината на близките си, не можеше да разкаже какво се беше случило по-нататък. Беше твърде смущаващо, срамно и доста опасно. Докато разказваше историята си, наум й дойде една грозна мисъл: Ами ако чичовците й се почувстват задължени да защитят честта й като предизвикат Никълъс на дуел? Притвори очи. Дали щеше да го понесе, ако Рокуел убиеше Ник? Или, ако Ник убиеше някой от чичовците й? Вече бе загубила един обичан чичо в дуел… как щеше да живее, като знаеше, че заради нея бе умрял още един? Прехапа устни, опитваше се да измисли начин, по който безболезнено да премине опасната територия. И изведнъж се сети, беше рисковано, но си струваше.