Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 114

И така, какво щеше да прави? Не можеше да пристъпи напред, нито да се върне назад, и все пак не биваше да стои тук като някое глупаво животно, което чака последния удар…

В тъмнината някой се блъсна в нея и с изопнати нерви от събитията през деня, тя изпищя, както и горката изплашена Джени.

— О, мис! — възкликна Джени. — Как само ме изплашихте! Видях ви да излизате от кухнята и си помислих, че не трябва дама да се мотаете насам-натам. Последвах ви, но не разбрах, че сте спрели и стоите тук.

Никълъс бе чул писъците и пред учудените погледи на останалите грабна една свещ и изхвърча навън. Първата му мисъл беше, че нападателят на Доли се е върнал, но като ги видя двете с Джени да стоят в предверието, веднага разбра, че нищо толкова сериозно не се бе случило.

С лека усмивка в едното ъгълче на устните той попита закачливо.

— Какво има? Призраци или някоя мишка?

Тес чу възгласите на лелите и чичовците си в гостната и знаеше, че след секунди без съмнение щяха да надникнат иззад рамото на Ник. Отвори уста — искаше светкавично да обясни, но не се чу нито звук. Можеше само умолително да гледа красивото му лице, изплашена от предстоящата развръзка, но неспособна да я спре или предотврати. Никълъс усети уплахата й и се приближи.

— Какво има, съкровище?

Светлината от свещта обля лицето на Тес и като се вгледа в теменужените й очи, истината, която цяла вечер се опитваше да избегне, истината, която отбягваше и отричаше, откакто видя цвета на очите на Хети Мандъвил, експлодира в главата му. Затаи дъх, загрижеността в черните му очи отстъпи място на ледена непреклонност.

— Не е това, което си мислиш — прошепна Тес отчаяно. — Паметта ми се върна преди няколко часа.

— Мисля, че и преди го казах — имаш доста удобна памет — озъби се той.

— Кой има удобна памет? — попита Рокуел като излезе от гостната. Като забеляза стройната фигура в синия вълнен шал, с пламтяща като огън от светлината на свещта коса, той спря. Потвърждавайки най-големите страхове на Ник, той извика от изненада.

— Мили Боже, Тес! Какво правиш тук?

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Тес за миг отхвърли дузина невероятни обяснения за присъствието си по нощница в къщата на Никълъс по това време на нощта. Най-накрая разбра, че има само един отговор на въпроса на чичо й — истината. С плаха усмивка тя отметна кичур коса, който падаше върху челото й и каза.

— Това е една много дълга история.

— Която аз очаквам да чуя, затаил дъх — подкупващо промълви Ник.

Рокуел го погледна и се намръщи.

— Изглежда и ти ще трябва да даваш някои обяснения.

Никълъс кисело се усмихна.

— Всъщност да. Но струва ми се — добави той и иронично погледна Тес, — по-учтиво ще е да оставим дамата да говори първа, нали?

Точно тогава на вратата се показа Алекзандър, следван от лелите. При вида на Тес всички внезапно спряха и се вгледаха в нея с недоверие. След това за няколко минути настъпи хаос — плач, възклицания от изненада и облекчение. Целуваха Тес и я прехвърляха от една прегръдка в друга.