Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 11

Навън цареше непрогледен мрак. Не беше толкова късно и Тес се изненада от зловещата тишина в къщата. Обикновено се чуваше суетнята на слугите, тракането на съдове, отварянето и затварянето на врати, но тази вечер всичко беше тихо. Като че ли цялата къща знаеше какво щеше да се случи и беше затаила дъх… чакаше старата история да се повтори.

„Няма да позволя това“, обеща си тя решително. Авъри щеше да разбере, че е направена от по-сурово тесто, отколкото Тереза.

Девойката остави калъфката с нещата си близо до прозореца и взе месинговия ръжен от камината. Като удари силно по решетките на прозореца се чу силен трясък; пръстите й пареха от силата на удара, а стъклата дори не се пукнаха.

Тес преглътна отчаянието си и удари отново и отново. Толкова се беше съсредоточила върху разбиването на прозореца, че почти не чу превъртането на ключа. Но в един момент звукът достигна съзнанието й и тя рязко се извърна. Сърцето й биеше силно, със здраво стиснатия ръжен в ръце беше готова да се бие с негодника, който искаше да я обезчести.

За нейно утешение, на вратата се появи не отблъскващата фигура на Авъри, а двете й лели, чиито лица издаваха голямо безпокойство. Леля Мег с пръст на уста направи знак на Тес да мълчи. Хестър беше точно зад нея, носеше малка чанта и свещник.

Нервното напрежение, което я мъчеше, откакто Авъри я бе заключил, се изпари и тя погледна с нежност двете жени, които влизаха в стаята.

На младини Маргарет Мандъвил бе смятана за голяма красавица, но и на седемдесет и една бе все още забележителна, с леко закръглената си брадичка и малко право носле. Бе наследила леденостудените очи на семейство Мандъвил, които обикновено така се смееха, че леденият нюанс не се забелязваше. Най-често изражението й беше весело. Естествено, че приличаше на Мандъвил, та нали беше по-малката сестра на Грегъри. Хестър беше почти като нея — със същата светла коса, но притежаваше красивите теменужени очи на баба си Тереза.

Като ги наблюдаваше как се втурват към нея, Тес почувства, как очите й се изпълват със сълзи. Никога не я бяха изоставяли и дори сега поемаха ужасен риск, идвайки при нея. Ако Авъри ги видеше…

— Побързай, дете, трябва веднага да те измъкнем оттук — каза тихо леля Мег. — Сипах му всичкия лауданум, който имах, във виното на вечеря, но май няма да е достатъчно, и въпреки че сега шумно хърка на масата, не знам колко време имаме на разположение. Отстраних наглия му прислужник, като му казах, че Авъри няма повече да се нуждае от него за тази вечер. Не можа да ми се възпротиви, но това много не му хареса. По-добре да не се бавим — трябва веднага да изчезваш оттук. Няма време за губене.

— Но какво…? Вие как…? — несвързано попита Тес, опитвайки се да схване неочаквания обрат на събитията.

— Как сме разбрали плановете му? — попита леля й. — Заподозрях, че нещо става от минутата, в която пратеникът донесе писмото на Рокуел днес следобед, докато ви нямаше. Авъри го погледна и така се намръщи! Изчезна в библиотеката и когато се появи след няколко минути и освободи всички слуги, освен онези ужасни същества, които доведе със себе си от континента, разбрах, че е намислил нещо лошо. Не знаех какво, докато той не изпрати Лоуел горе да остави писмото в стаята ти. Когато се разминавахме по стълбите успях да разпозная почерка на чичо ти. Тогава проумях, че е прочел писмото ти от Рокуел — и леля Мег се изчерви. — След като Лоуел слезе аз се промъкнах в стаята ти и срам ме е да си призная, дете, но прочетох писмото на Рокуел, разбира се след като видях, че Авъри вече го е отварял — иначе никога не бих си пъхала носа. Когато научих, че Рокуел ще идва, знаех че Авъри ще трябва да действа бързо, ако не иска ти и наследството ти да му избягате.