Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 13

Тя погледна меко Тес.

— Скъпа, от доста години не сме яздили сериозно. Само ще изложим на опасност бягството ти.

— Тя е права и ти го знаеш, Тес — тъжно добави Хестър. — Трябва да тръгнеш сама.

След секунди девойката вече ги прегръщаше една след друга за сбогуване.

— Ще се върна за вас. Няма да ви оставя при Авъри.

— Разбира се, че няма — отвърна леля Мег. — А сега тръгвай!

Без да се обръща назад, Тес изскочи от стаята и се затича по дългия коридор. Очите й бяха полузаслепени от сълзите, които проблясваха в тях, ушите й наострени за всеки застрашителен шум. Тя бързо се насочи към задната част на къщата, към дългата галерия, която минаваше през цялото крило. До галерията имаше балкон, от който се извиваше каменно стълбище до терасата отдолу; това изглеждаше най-безопасният път за бягството й, нямаше да я види нито един от двамата слуги, които пазеха къщата.

Останала без дъх, с бясно разтуптяно сърце, Тес най-накрая стигна до галерията. Спря за миг и нервно се огледа, тишината я изнервяше и отново я обзе чувството, че къщата е затаила дъх и чака…

Но отхвърли страховете си и пристъпи решително напред. Беше забравила колко призрачна изглежда тази част на сградата през нощта, колко изоставена… как сякаш излизаха сенки от трепкащата светлина на свещите.

Галерията беше дълга и тясна, по високите стени висяха портрети на членовете на фамилията Мандъвил; пристъпвайки напред Тес усещаше как обвинителните погледи на тези отдавна умрели Мандъвил се забиват в гърба й като огнени ками. Чувството не беше приятно и тя си отдъхна, когато стигна осветения край. Двойната врата към балкона беше точно пред нея. Тя спря, постави ръка върху сребърната дръжка и се извърна, за да погледне портрета на прабаба си Тереза — нещастната наследница на Долби.

Сред танцуващите сенки й се стори, че Тереза я наблюдава. Портретът беше в цял ръст, нарисуван през онази пролет, когато бе избягала с Бенедикт Талмъдж. Тогава е била на двадесет и една, в пълния разцвет на младостта си. Нарисувана изправена край езеро с лилии, роклята й — според тогавашната мода, от коприна на райета, която падаше грациозно като камбана. Прекрасната й огненочервена коса бе сплетена високо и вързана с панделки. Тес често бе стояла през този портрет, питайки се какви ли мисли са се въртели в главата на прабаба й. Отново усети необяснимата връзка, която я свързваше с Тереза. Тази вечер тя беше невероятно силна.

Големите теменужени очи сякаш я умоляваха да не се бави, да бърза, да бяга колкото се може по-бързо и по-надалеч.

ГЛАВА ТРЕТА

Никълъс Талмъдж, десетият граф на Шерборн, се опитваше да убеди себе си, че не бяга. Но относно неговото неочаквано заминаване се носеха доста неприятни слухове, които не му се нравеха.

Докато наблюдаваше небрежно как камериерът му Лъвджой му приготвя багажа, Никълъс решително си каза — може би за петдесети път тази вечер, — че просто се връща в имението си в Кент, за да прекара там зимата, както сториха и много от приятелите му. В Лондон нямаше да има компания, съответно и причина, за да остава. През пролетта щеше да поднови търсенето си на съпруга, когато може би щеше да има повече дами, които желаят да се омъжат.